— Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз крадях. Аз мамех. Аз бях безмилостен. О! О! О!
И гласът на Големия Том Руни, осъден за убийството на Томас Тай, негов съперник за ръката на момиче от престъпния свят:
— За бога! Знам, че ти е тежко. Но и на мен ми е тежко. О, за бога, спри!
А Клайд, на своето легло, с мисли, ритмично откликващи на този напев, се присъединяваше мълком към евреина: „Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз мамех. Аз бях безмилостен. Аз се опитвах да убия. О! О! О! И заради какво? Заради напразна, неизпълнима мечта! О! О! О!… О! О! О!…“
Когато подир един час надзирателят сложи вечерята му на поличката на вратата, Клайд не се помръдна. Храна! А когато надзирателят се върна след тридесет минути, вечерята стоеше все още недокосната, както и на евреина, и той мълком я отнесе. Надзирателите познаваха кога мъката притиска обитателите на тези клетки. Те не можеха да ядат. А имаше и моменти, когато дори и надзирателите не можеха да ядат.
Последвалото угнетение бе толкова очевидно, че Макмилан го забеляза и след два дни поиска да знае каква е причината. Напоследък поведението на Клайд го бе накарало да повярва, че неговите посещения, ако не и съвкупността на неговите проповеди, не се посрещат с толкова топлота, с колкото би искал, но постепенно Клайд се приобщава към духовните му гледища. Струваше му се, че е сполучил до голяма степен да го убеди в безсмислието да се отдава на униние и отчаяние. Как! Нима не е мирът божи до самия него, стига да го потърси! За човек, който е потърсил бога и го е намерил, както той положително щеше да намери, ако го потърсеше, не можеше да има скръб, а само радост. „Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“ Така той проповядваше или четеше, докато най-после две седмици след получаването на писмото от Сондра и поради голямата потиснатост, която го беше обзела покрай това писмо, Клайд се реши да поиска от него да се помъчи да издейства от директора позволение да го заведат в някоя друга килия или помещение, далеч от това помещение и килия, които се струваха на Клайд твърде много изпълнени с мъчителните му мисли, за да може да поговори с него и да му поиска съвет. Както каза на преподобния Макмилан, той като че ли не бил в състояние да прецени истинската си отговорност по отношение на всичко, случило се тъй неотдавна в неговия живот, поради което, изглежда, не можел да намери и този душевен мир, за който Макмилан говорел толкова много. Може би… трябва да има нещо погрешно в неговото гледище. Всъщност би искал да преразкаже престъплението, за което е осъден, и да види дали не тълкува нещо погрешно. Не бил толкова сигурен сега. И Макмилан, много развълнуван (такава огромна духовна победа, както преценяваше той — истинска награда за вярата и молитвите!), веднага се отправи при директора, който изказа радостта си, че може да съдейства за такова дело. И той позволи да използват толкова дълго, колкото им трябва една от килиите в „Старият дом на смъртта“, и то без надзирател при него и Клайд, а само с един човек вън в коридора.
