И там Клайд започна да разказва историята на своите връзки с Робърта и Сондра. Но тъй като всичко това бе изложено пред съда, само споменаваше повечето от показанията с изключение на защитата — душевния прелом и така нататък; след това се спря по-подробно на съдбоносното приключение с Робърта в лодката. Дали преподобният Макмилан го смята виновен поради първоначалния замисъл, а оттам и първоначалното намерение? Особено ако вземе под внимание безумното му увлечение по Сондра — дали това наистина е представлявало убийство? Той пита това, защото, както каза, го е направил така, а не както го е описал в показанията си пред съда. Това, че е изпитал душевен прелом, било лъжа. Според неговите адвокати такава защита била най-добра, понеже те не вярвали, че е виновен, и смятали този план за най-кратък път към свободата. Но то било лъжа. Във връзка с душевното му състояние там в лодката, преди и след като тя скочила и се опитала да дойде при него… и този удар, и след удара — той не е казал истината и за това, не съвсем. Този непреднамерен удар, както сега иска да обясни, понеже това му пречи в усилията за религиозни размишления — в желанието му, ако може честно да се представи на създателя (той не обясни, че досега едва ли се е опитвал да се представи така), — в това се криело много повече, отколкото можел да изясни дори и на самия себе си. Всъщност дори и сега за него имало много неща, които му се виждали неясни и неразрешими. Бил казал, че не е имало злоба, че това е било душевен прелом. Но никакъв душевен прелом не е имало. В действителност тъкмо преди тя да скочи, за да дойде при него, имало някакво сложно, объркано състояние, граничещо, както го виждал сега, почти с транс или парализа, което се дължало… едва ли можел да каже на какво точно се е държало. Мислел първо — или после, — че отчасти се дължало на съжаление към Робърта… или поне на срам от толкова много жестокост спрямо нея… намерението му да я удари. В същото време имало и злоба… може би омраза, поради твърдото й решение да го накара да извърши това, което не искал да извърши. Трето… но не бил толкова сигурен в това… мислил за това толкова дълго и все пак не бил сигурен дори и сега… може да е имало страх от последиците на такова злодеяние… макар че по онова време, както му се струва сега, не е мислил за последиците… или изобщо за нещо друго, освен неспособността си да извърши това, което бе дошъл да извърши… и го било яд за това.
Но пък в удара — в случайния удар, нанесен след като тя скочила и се опитала да дойде при него, бе имало и известен яд към нея, задето искала изобщо да го доближи. И може би тъкмо това (не бил наистина сигурен, дори и сега) бе придало на този удар унищожителната му сила. Едва после бил започнал да мисли така. Но пък вярно също така, че когато се изправил, е искал да я спаси… въпреки омразата си. И това, че поне за момента съжалявал за този удар. Но пък имало и това, че когато лодката се преобърнала и двамата се намерили във водата, и когато тя се давела, в цялата тази бъркотия той бил движен от мисълта: „Не прави нищо“. Понеже така щял да се отърве от нея. Да, така е мислил. Но, от друга страна, не бивало да се забравя, че през цялото време, както го изтъкнали господин Белнап и господин Джефсън, той е бил обладан от безумното си увлечение по госпожица X., висшата движеща сила във всичко това. Ала сега дали преподобният Макмилан, като вземе под внимание всичко, което е станало преди, и всичко, което дошло после — фактът, че в непреднамерения удар все пак имало озлобление… ядно недоволство от нея… всъщност… и че след това не й се е притекъл на помощ… както сега честно и почтено се мъчи да го покаже… дали мисли той, че това е представлявало убийство, смъртен кървав грях, за който според началата на вярата, както и според закона, би могло да се отсъди, че заслужава смърт? Мисли ли той така? Би искал да го знае заради собственото си душевно спокойствие… за да може да се моли.
Преподобният Макмилан изслуша всичко това и понеже никога досега не беше чувал, нито е бил поставян пред такъв заплетен, мъгляв и странен проблем, а от друга страна, долавяше уважението на Клайд и вярата му в него, беше извънредно развълнуван. И сега седеше пред него съвършено неподвижен, замислен дълбоко, печално и дори неспокойно, толкова сериозно и важно бе това допитване до неговото мнение — нещо, от което, както знаеше, Клайд разчиташе да получи земен и духовен покой. Но въпреки това преподобният Макмилан беше твърде озадачен, за да може да отговори веднага.
— Когато тръгна с нея с лодката, Клайд, твоето отношение към нея не се беше променило… намерението ти да я… да я…
