Лицето на преподобния Макмилан бе пребледняло, помръкнало. Очите му гледаха тъжно. Беше чул, както сега му се струваше, печална и страшна история — зловеща и жестока история за самоизмъчване и унищожение. Това младо момче… наистина!… Пламенното му неспокойно сърце явно се беше разбунтувало поради липсата на толкова много неща, за които той, Макмилан, никога не бе жадувал. И поради този бунт беше извършило смъртен грях и бе осъдено на смърт. Наистина разумът му беше толкова смутен, колкото покъртено беше сърцето.
— Не, не беше.
— Ти си се ядосвал, казваш, на самия себе си, задето си бил тъй слаб, че не си могъл да извършиш замисленото.
— До известна степен беше така, да. Но и съжалявах също, разбирате ли? И може да ме е било страх. Не съм съвсем сигурен сега. А може и да не е било така.
Преподобният Макмилан поклати глава. Тъй странно! Тъй неясно! Тъй грозно! И все пак…
— Но в същото време, както казваш, те е било яд на нея, че те е докарала до такива мисли.
— Да.
— Че си бил принуден да се бориш с такъв страшен проблем?
— Да.
— Цъ-цъ-цъ! И си мислил да я удариш?
— Да, мислех.
— Но не си могъл?
— Не.
— Хвала на милостта божия. Но все пак в удара, който си нанесъл непреднамерено, както казваш, е имало известен яд против нея. Именно поради това ударът е бил толкова… толкова силен. Не си искал тя да се доближи до теб.
— Да, не исках. Във всеки случай мисля, че не исках. Не съм съвсем сигурен. Може да не съм бил съвсем с ума си. Във всеки случай съвсем възбуден, бих казал, почти болен. Аз… аз…
Със затворническите си дрехи, с глава, остригана до кожа, Клайд седеше там и се мъчеше да възстанови как е било всичко в действителност (точно) и беше много разстроен от това, че не е способен дори сам да си представи своята вина или липсата на вина. Бил ли е виновен… или не? А преподобният Макмилан, сам много развълнуван, промърмори: „Отворени са вратите и широк пътят, водещ към гибел.“ И най-после добави:
— Но ти скочи, за да я спасиш?
— Да, после станах. Исках да я хвана, когато тя залитна назад. Точно това преобърна лодката.
— И ти наистина си искал да я хванеш?
— Не знам. Предполагам, че в момента съм искал. Както и да е, мисля, че ми беше жал за нея.
— Но можеш ли да кажеш сега искрено, с положителност, като пред очите на създателя, че си съжалявал… или че си искал да я спасиш тогава?
— Виждате ли, всичко стана толкова бързо — започна Клайд нервно, почти без надежда, — че не съм съвсем сигурен. Не, не мога да кажа, че ми е било много жал. Не. Всъщност, виждате ли, сега не знам. Понякога си мисля, че може да ми е било жал, малко; друг път — че не ми е било жал. Но когато тя потъна, а аз излязох на брега, беше ми жал… малко. Ала аз, така да се каже, се радвах също, че съм свободен, нали разбирате, а ме беше и страх… виждате ли…
— Да, разбирам. Ти си мислел вече за госпожица X.… Но тогава, там, когато тя е била във водата?
— Не.
— Не си искал да й се притечеш на помощ?
— Не.
— Цъ-цъ-цъ! Не ти е било мъчно? Не те е било срам?
— Да, срам, може би. Може би и мъчно, малко. Знаех, че това е ужасно. Чувствах го, разбира се. Но все пак… виждате ли…
— Да, разбирам. Тая госпожица X. Искал си да се отървеш.
— Да… но най-много бях уплашен и не исках да й помогна.
— Да, да! Цъ-цъ-цъ! Като се удавеше тя, ти си могъл да отидеш при тая госпожица X. Ти си мислил за това? — Преподобният Макмилан тъжно и здраво стисна устни.
— Да.
— Сине мой! Сине мой! Убийство се е таило в сърцето ти.
— Да, да — каза замислено Клайд. — След това съм си мислил, че трябва да е било така.
Преподобният Макмилан замълча и за да събере сили за тази задача, започна да се моли, но мълком, наум: „Отче наш, който си на небесата! Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“ След малко той пак се раздвижи.
— Ах, Клайд! Няма грях, по-голям от милостта божия. Той изпрати собствения си син да умре заради злините на света. Сигурен съм. Така ще бъде… стига да се покаеш. Но тая мисъл! Това деяние! Има много, за което да се молиш, сине мой… много. О, да. Защото в очите на господа, боя се… да… И все пак аз трябва да се моля за просветление. Това е странна и страшна история. Има толкова много различни страни. Както и да е, моли се. Моли се с мен сега да ни просветли господ двамата с теб.
Той сведе глава. Минути наред седя тъй безмълвен, а Клайд, също безмълвен, обзет от тревожно съмнение, седеше пред него. Най-сетне Макмилан започна:
— „Господи, в яростта си не ме изобличавай, и в гнева си не ме наказвай. Помилуй ме, господи, защото съм немощен. Изцели ме, господи, в моя срам и скърби, защото душата ми е ранена и помръкнала пред очите ти. Стори да мине нечестивостта на сърцето ми. Въведи ме, о господи, в твоята праведност. Стори да отмине нечестивостта на сърцето ми и не си я спомняй.“
Клайд, оборил глава, седеше тихо, много тихо. Сам той бе най-после потресен и печален. Без съмнение грехът му бе много голям. Много, много страшен! И все пак… Но преподобният Макмилан спря и се изправи, той също се изправи и Макмилан му каза:
