Напразно Макмилан изтъкваше сега на Клайд, че събудилото се в него нравствено и духовно съзнание го прави по-съвършен и безкрайно по-годен за живота и за човешки постъпки, отколкото преди. Той беше сам. Нямаше никой, който да вярва в него. Никой. Нямаше никой, който да види в коя да е от обърканите му и измъчени постъпки преди това престъпление нещо друго, освен най-черна вина. И все пак… и все пак… (и то въпреки Сондра и преподобния Макмилан, пък ако щете, и целия свят, Мейсън, съдебните заседатели в Бриджбърг, апелативния съд в Олбъни, ако реши да потвърди присъдата от Бриджбърг), той таеше в душата си чувството, че не е чак толкова виновен, колкото всички, изглежда, го смятат. В края на краищата те не са били измъчвани, както той е бил измъчван от Робърта с твърдото й решение да го накара да се ожени за нея и с това да провали целия му живот. Не са горели с тази неуталожима страст за Сондра, Сондра от неговите мечти, както е горял той. Не са били тормозени, измъчвани, подигравани от злата съдба на неговото детство и възпитание, не са били принуждавани да пеят и да се молят по улиците по такъв унизителен начин, както той, когато с все сърце и душа се е стремил към по-хубави неща. Как можеха да го съдят те, тези хора, всички до един, дори родната му майка, без да знаят как е страдал той умствено, физически и духовно? И като преживяваше всичко това отново в този миг, той усещаше жилото и душевната отрова на онова време тъй остро, както и тогава. А въпреки всичките факти, колкото всички наоколо и да го смятаха за виновен, имаше нещо дълбоко в него, което като че ли крещеше против това, та дори и сега от време на време го караше да се стряска. Но пък преподобният Макмилан… той е много добър, справедлив и милостив човек. Макар навремени и да се чувстваше дълбоко убеден, че е невинен, в други моменти му се струваше, че трябва да е виновен.
Ах, тези неопределени, объркани и мъчителни мисли! Нима никога не ще успее окончателно да ги сложи в ред в ума си?
Така Клайд не можеше да почерпи полза нито от благостта, вярата и предаността на такава добра и чиста душа като преподобния Макмилан, нито от всемилостивия и всемогъщ бог, чийто посланик бе той. Какво трябваше да прави наистина? Как да се моли смирено, открито, честно? И с тази мисъл поради настояването на преподобния Дънкан, когото изповедта на Клайд убеди, че трябва напълно да се е проникнал от духа божи, той наново запрелиства разните откъси и глави, които му бяха посочени — четеше и препрочиташе псалмите, които познаваше най-добре, и търсеше в тях вдъхновение, за да се проникне от необходимото разкаяние и след това да добие този покой и сила, за които така копнееше в дългите и мъчителни часове. Но все не можеше да го постигне.
Междувременно минаха още четири месеца. И в края на този период, през януари 19… година, апелативният съд в състав Кинкейд, Бригз, Труман, Добшътър и Фулъм-младши, който докладва жалбата, представена от Белнап и Джефсън, намери, че Клайд е виновен, както е било решено от съдебните заседатели на окръга Катараки, и го осъди да бъде екзекутиран по някое време през седмицата, започваща от 28 февруари, или шест седмици по-късно, със следните мотиви:
„Ние не забравяме, че това дело почива върху косвени доказателства и че единственият очевидец отрича смъртта да е била следствие на престъпление. Но в съгласие с най-строгите изисквания за този род дела прокурорът извънредно щателно и вещо е проучил и представил показания за голям брой обстоятелства с оглед правилно да се реши въпросът за вината или невинността на подсъдимия.
Бихме могли да сметнем, че доказателствената сила на някои от тези факти, взети поотделно, подлежи на съмнение поради незадоволителността или противоречивостта на уликите и че други подробности би могло да се обяснят или изтълкуват като съвместими с неговата невинност. Защитата се помъчи — доста компетентно — да наложи това гледище.
Но взети всички заедно и разгледани като свързано цяло, те представляват такова убедително доказателство за виновност, че не сме в състояние да го отхвърлим с каквито и да било разсъждения и сме принудени да заявим, че присъдата не само не противоречи на доказателствената сила на уликите и на съответните изводи от тях, — но и напълно се оправдава от тези улики. Решението на по-долната инстанция единодушно се потвърждава.“
Когато чу за това, Макмилан, който се намираше тогава в Сиръкюз, побърза да отиде при Клайд с надеждата, че ще стигне там, преди новината да му бъде официално съобщена, та да може да му вдъхне смелост, понеже само с божията помощ, както го разбираше той — вечната и вездесъща помощ в трудни моменти — Клайд би могъл да понесе такъв тежък удар. И го завари — нещо, за което, беше дълбоко благодарен — в пълно неведение за случилото се, понеже никакви подобни новини не се съобщаваха на осъден, преди да пристигне заповедта за привеждане на присъдата в изпълнение.
