Той вървеше подир господин Хуигъм, като се чудеше какво ли означава това, и скоро се намери в огромен сутерен, където стигнаха, като слязоха по стълба в края на третата зала. Тук, при светлината на четири дълги низи електрически крушки, той различи безбройни редици порцеланови вани или корита, наредени от единия до другия край по дължината на помещението и от едната външна стена до другата. В тях, очевидно във вряла вода, киснеше неизброимо количество от същите тези парчета, които беше току-що видял на горния етаж. А наблизо, на север и на юг от тези корита и успоредно с тях, също по цялата дължина на помещението (не по-малко от сто и петдесет фута), се намираха огромни сушилки или подвижни скари, заградени отгоре, отдолу и отстрани с парни тръби, между които на валци, но провесени по такъв начин, че да използват топлината на тръбите, имаше други парчета плат, но отвити, мокри, закачени, както вече описахме, и бавно движещи се по валците от източния край на помещението към западния. Това движение, както видя Клайд, бе съпроводено от страшно тракане и дрънчене на задържащи лостове, които автоматично тръскаха и придвижваха тези парчета плат от изток на запад. При това движение те изсъхваха и автоматично се навиваха в западния край на сушилните отново на топове върху дървени шпули; там имаше младеж, чието задължение бе да ги сваля от тези подвижни скари. Един младеж, както виждаше Клайд, сваляше парчетата от две такива линии в западния край, а в източния край друг младеж на около неговата възраст „захранваше“ линиите: той вдигаше топове отчасти декатиран вече, но все още мокър плат, прикрепваше единия му край към няколко движещи се куки и следеше платът бавно и правилно да се развива и да ляга върху сушилката по цялата дължина на линията. Щом топът свършеше, младежът закачваше друг.
Между всеки две редици корита в центъра на помещението имаше огромни въртящи се сепаратори или сушилки, в които се слагаха тези парчета плат, след като се декатираха двадесет и четири часа в коритата, и от тях центрофужно се извличаше колкото може повече вода, преди да бъдат проснати върху сушилните.
В първия миг Клайд не можа да схване много повече от чисто физическата характеристика на помещението: шума, горещината, парата, напрежението, с което десетина мъже и момчета се занимаваха с различните операции. Всички без изключение бяха само по долни ризи без ръкави, стари панталони, стегнати с колан на кръста, с платнени обувки с гумени подметки на босите крака. Водата и царящите в помещението влага и горещина, изглежда, правеха необходимо подобно облекло.
— Това е отделението за декатиране — забеляза господин Хуигъм, когато влязоха. — Не е чак толкова приятно, както някои от другите, но производственият процес започва именно тук. Кемърър! — извика той.
Към тях се приближи нисичък, набит, широкогръд мъж с бледо пълно лице и бели, яки наглед ръце, облечен с мръсни, смачкани панталони и фланелка без ръкави. Както Хуигъм пред Гилбърт, така и той се държеше много смирено пред Хуигъм.
— Това е Клайд Грифитс, братовчедът на Гилбърт Грифитс, за когото ти говорих миналата седмица, помниш ли?
— Да, господине.
— Той ще започне работа тук долу.
— Да, господине.
— Запиши го в твоя списък. Ще започне редовно с другите.
— Да, господине.
Господин Хуигъм, както забеляза Клайд, държеше главата си по-високо и говореше по-твърдо и властно, отколкото досега. Тука имаше вид на началник, а не на подчинен.
— При нас всички започват работа в седем и половина сутрин — продължи той да осведомява Клайд, — но се явяват малко по-рано, към седем и двадесет или нещо такова, за да имат време да се преоблекат и отидат при машините. Сега, ако искате, преди, да си отидете, господин Кемърър ще ви покаже какво ще трябва да правите утре. Това може да ви спести малко време. Или пък го оставете за утре, ако искате. На мен ми е все едно. Само че, ако дойдете пак при телефонистката на главния вход към пет и половина, ще наредя госпожа Брейли да ви чака там. Тя ще ви помогне да се настаните. Аз няма да бъда там, но попитайте телефонистката за нея. Тя ще знае. — Той се обърна и добави: — Е, сега ще ви оставя.
Той наведе глава и тръгна да си върви, тъкмо когато Клайд започна:
— Много ви благодаря, господин Хуигъм…
Вместо да отговори, той махна безразлично с ръка и пое между коритата към западната врата. Веднага господин Кемърър, все още явно нервен и уплашен, заговори:
