— О, не се тревожете за това, което ще трябва да правите, господин Грифитс. За начало утре ще ви оставя само да сваляте парчетата от горния етаж. Но ако имате някакви по-стари дрехи, по-добре сложете тях. Костюм като тоя няма дълго да изтрае тук. — Той огледа много спретнатия, макар и не скъп костюм на Клайд със странен поглед. Неговото поведение, съвсем както и това на господин Хуигъм преди него, бе смесица от несигурност и много малко повелителност в случая с Клайд — крайна почтителност и все пак известно тайно съмнение, което само времето можеше да разреши. Явно, не беше малко нещо да си Грифитс тук, дори и когато си братовчед и може би не чак толкова добре дошъл за влиятелните му роднини.
След първото впечатление и като си помислеше какви са били, общо взето, мечтите му във връзка с тази фабрика, Клайд бе склонен да се разбунтува. Защото мъжете и младежите, които видя тук, бяха по негова преценка и на пръв поглед доста по-долу от този тип, който се беше надявал да намери — далече не тъй умни, нито будни, както служещите в „Юниън лийг“ и в „Грийн Дейвидсън“. И нещо по-лошо: стори му се, че са много по-смачкани от живота, лукави и невежи — направо някакви автомати. А техните очи, когато влезе с господин Хуигъм, макар и да се преструваха, че не гледат, както му се стори на Клайд, много добре забелязваха всичко, каквото става. Наистина той и господин Хуигъм бяха в центъра на всичките им потайни погледи. Същевременно тяхното оскъдно и практично облекло разнищи с един удар всеки помисъл за изисканост във връзка с работата му тук. Колко жалко, че липсата на подготовка не му позволяваше да бъде назначен на канцеларска служба или нещо подобно на по-горния етаж!
Той тръгна подир господин Кемърър, който си направи труда да обясни, че това са коритата, в които платът се накисва от вечер за декатиране… това — центрофужните сушилки… това — скари за сушене. После му каза, че може да си върви. А беше още само три часът.
Той излезе през най-близката врата и когато се озова вън, поздрави себе си, че е на работа в това голямо дружество, макар и да се чудеше в същото време дали ще задоволи изискванията на господин Кемърър и господин Хуигъм. Ами ако не сполучи? Ако не съумее да устои на всичко това? Работата е доста тежка. Е, в най-лошия случай, както си мислеше сега, може да се върне в Чикаго или, да речем, да отиде в Ню Йорк и да си намери работа.
Но защо Самюъл Грифитс не благоволи да го приеме и да го поздрави с „добре дошъл“? Защо младият Гилбърт Грифитс се усмихваше тъй скептично? И що за жена е тази госпожа Брейли? Дали постъпи умно, като дойде тук? Дали семейството ще направи нещо за него, след като е вече тук?
В този размисъл той продължи бавно по Речната улица, където имаше редица други фабрики, после сви на север по още няколко улици пак с фабрики — за тенекиени изделия, кошничарско производство, голям завод за прахосмукачки, предприятие за килими и други такива, — докато се озова накрая пред мизерен бедняшки квартал, подобен на който, колкото и да беше малък, не бе виждал другаде, освен в Чикаго и Канзас сити. Сиромашията и социалната му несъвместимост и жестокост (всичко тук говореше само за човешката мизерия) така го възмутиха и потиснаха, че веднага се върна и след като прекоси Мохок по друг мост, по на запад, скоро се намери в район, който бе коренно различен — тук пак се заредиха също такива домове, на каквито се беше възхищавал, преди да тръгне към фабриката. А като продължи към юг, излезе пак на същия широк булевард с две редици дървета, който бе видял преди, самият външен вид на който подсказваше, че това е главната жилищна улица на Ликъргъс. Бе тъй широка и добре павирана и тук се редяха такива прелестни къщи! Изведнъж Клайд много живо се заинтересува от обитателите на тази улица, защото веднага му дойде наум, че е твърде вероятно чичо му Самюъл Грифитс да живее именно тук. Къщите, почти всички, бяха във френски, италиански или английски стил и при това прекрасни копия на различни епохи, макар той и да не го знаеше.
Поразен от тяхната красота и размери, Клайд вървеше напред, като се заглеждаше ту в една, ту в друга и се питаше в коя ли от тях, ако тя е тук, живее чичо му, дълбоко развълнуван от значението, което можеше да има такова богатство. Какво превъзходство и снизхождение трябва да изпитва братовчед му Гилбърт, когато излиза от някаква такава къща сутрин.
Сетне се спря пред една от тези къщи заради дърветата, пътеките, скоро прекопаните лехи, макар още без цветя, големия гараж отзад, големия водоскок отляво на сградата, както беше застанал срещу нея, в центъра на който имаше фигура на момче, прегърнало лебед, а вдясно, на моравата, чугунен елен, преследван от чугунени кучета; почувства особен прилив на възхищение и очарование от величествеността на това жилище, което бе в леко изменен староанглийски стил, и попита непознат минувач — човек на средна възраст, доста оръфан, с вид на работник:
— Чия е тая къща, господине?
А човекът отговори:
