- Не само ти, Марв, питам за тримата - намесвам се аз и захлупвам картите на
масата. - Трябва ми помощ.
- За какво? - пита Марв.
Сега и тримата ме гледат и чакат.
- Ами, чудех се дали не можем... - и изстрелвам думите - да идем на църква.
- Моля?
- Защо, какво толкова? - настоявам аз.
Марв се опитва да се съвземе.
- За какъв дявол искаш да ходим на църква?
- Ами, има един свещеник, дето...
- Нали не е някой Харибо^?
- Не е.
- Какво е Харибо? - пита Ричи, но не получава отговор. И понеже не го интересува особено, веднага забравя.
Сега се намесва и Одри, за да внесе малко здрав разум в цялата работа.
- И защо, Ед?
Вероятно е усетила, че асото спатия е замесено.
- Свещеникът е свестен човек и си мисля, че няма да е зле да отидем, та дори и само за майтап.
- А той ще дойде ли? - Марв сочи Портиер.
- Не, разбира се.
Ричи ме спасява. Може да е търтей и комарджия и да има най-калпавата татуировка на света, но е готов да се съгласи на какво ли не. С типичното си простодушие той казва:
- Защо не, Ед. Ще дойда с теб. - И добавя: - За единия майтап, нали така?
- Разбира се - казвам.
- Добре, Ед - съгласява се и Одри.
Марв разбира, че е изпаднал в деликатно положение. Не му се ходи, но знае, че ако откаже, ще изглежда пълен гадняр. Най-накрая изпухтява тежко и заявява:
- Боже, не е истина! Ще дойда, Ед. - И се изсмива горчиво. - На църква в неделя. Господи!
- Точно така - казвам и вземам картите.
По-късно вечерта телефонът отново звъни. Този път не допускам да ме уплаши.
- Ало!
- Здрасти, Ед.
Майка ми. Въздъхвам с облекчение и се готвя за самоотбрана. Напоследък не съм я чувал и тя е разполагала с близо един месец, за да натрупа материал,, който да стовари отгоре ми.
- Как си, мамо?
- Обади ли се на Кат? Има рожден ден.
Кат е сестра ми.
- Ама че съм кретен!
- Точно това е думата, Ед. Сега си размърдай задника и й звънни.
- Да, ей сега...
Линията вече е заглъхнала. Никой не може да посече един разговор по средата като майка ми.
Единствената ми грешка е, че не съобразих да й поискам номера на Кат - в случай че не мога да го намеря. Имам неприятното чувство, че съм го изгубил. То се потвърждава, когато преравям без успех всяко чекмедже и всяка дупка в кухнята. Не го откривам, а в телефонния указател го няма.
О, не!
Познахте.
Звъня на майка ми със свито сърце.
- Ало!
- Мамо, аз съм.
- Какво има пак, Ед? - въздишката й ми показва, че й е дошло до гуша.
- Как й беше телефонът?
Сигурен съм, че нататък си представяте.
Неделята идва по-бързо, отколкото съм очаквал. Седим в дъното на църквата.
Ричи е, може да се каже, щастлив, а Одри е доволна. Марв е махмурлия - пак е пил бирата на баща си, а аз съм нервен по някаква причина, която още не мога да си изясня.
В църквата освен нас има само десетина души. Празнотата й е някак потискаща. Килимът е протрит до скъсване, а скамейките изглеждат отблъскващо. Единствено сводестите прозорци създават усещането за свято място. Другите хора са стари и седят превити като мъченици.
Отец О’Райли излиза и казва:
- Благодаря на всички ви, че дойдохте.
В първия момент има вид на човек, претърпял поражение. После вижда четирима ни в дъното.
- Добре дошли специално за таксиметровите шофьори на този свят.
Плешивината му лъщи от отблясъците на витражните стъкла.
Той ме поглежда с признателност и аз се засмивам. Единствен в църквата.
Ричи, Марв и Одри се обръщат да ме погледнат. Очите на Марв са ужасно кръвясали.
- Тежка нощ, а? - казвам аз.
- Не ме питай.
Отецът си събира мислите и оглежда публиката. Виждам го как напряга волята си, за да бъде убедителен. Най-сетне е събрал сили и пристъпва към проповедта.
По-късно, когато службата е приключила, седим навън.
- Какъв беше смисълът на тия пастирски глупости? - пита Марв, излешат на тревата. Махмурлукът се промъква дори в гласа му.
Седим под една огромна върба, чиито клони ридаят около нас. По-рано в църквата пуснаха дискоса, та да могат хората да направят даренията си точно преди да си тръгнат. Аз оставих петарка, Ричи нямаше пари, а Одри даде няколко долара. Марв прерови джобовете си и остави монета от двайсет цента и капачка от химикалка.
Погледнах го.
- Какво?
- Нищо, Марв.
- Именно!
Седим под дървото. Одри си пее нещо. Ричи се е облегнал на стъпалото. Марв спи, а аз чакам.
Не след дълго усещам някой да се приближава. Знам, че е отец О’Райли, още преди да заговори. Чувствам го. Усещам от разстояние тихата, насмешлива приземеност на този човек.
Той застава зад мен и казва:
- Благодаря, че дойде, Ед.
И поглежда към Марв.
- Това момче май е по-зле и от теб. - Дяволито изражение пробягва по лицето му. -Бог ми е свидетел!
Всички се засмиваме, освен Марв, който в този момент се събужда.
- А! - И се почесва по ръката. - Здравейте, отче. Хубава проповед.
- Благодаря.
Свещеникът отново ни оглежда.
- Благодаря на всички ви, че дойдохте. Ще се видим ли другата седмица?
- Може би - казвам аз, но Марв предпочита да отговори сам за себе си.
- Никакъв шанс!
Отчето го приема нормално.
