Аз съм пратеникът полностью

Сега вижда добре лицето и ребрата ми, целите черно-жълти. Боже! Усещам го как се въздържа да го изрече. Отговаря не на въпроса ми, а на друг въпрос, който не съм задавал. Типичният влудяващ навик на Марв. Вместо да ми каже какво прави тук, той ми разправя как е влязъл.

- Вратата беше отключена и този път Портиер ме пусна.

- Видя ли? Казах ти, че е свестен.

Отивам в кухнята, а Марв тръгва по петите ми. Пита ме как съм.

- Как се нареди така, Ед?

Слагам чайника на печката.

- Кафе?

Да, с удоволствие.

Разбира се, Портиер току-що е влязъл.

- Благодаря - отвръща Марв.

Докато си пием кафето, му разказвам какво е станало.

- Някакви хлапета. Набелязаха ме и ме нападнаха в гръб.

- Разказа ли им играта?

- Не.

- Защо?

- Бяха шестима, Марв.

Той клати глава.

- Боже, светът е полудял. - И решава да премине на по-нормална тема. - Мислиш ли, че ще можеш да играеш следобед?

Разбира се.

Мачът.

Днес е.

- Да, Марв - отговарям твърдо. - Ще играя.

Изведнъж много ми се приисква да участвам в тазгодишния мач. Физически съм пълна скръб, но въпреки това се чувствам по-силен от всякога и като че ме привлича мисълта да получа още някоя и друга синина. Не ме питайте защо. И аз не знам.

- Хайде - Марв става и тръгва към вратата. - Ще те черпя закуска.

- Сериозно?

Това не може да е Марв.

Докато вървим към колата, го питам каква е истинската причина.

- Ако ти бях казал, че няма да играя, пак ли щеше да ме черпиш?

Марв отваря вратата на колата.

- За нищо на света.

Поне е откровен.

Колата му не пали.

- Внимавай какво ще кажеш!

Марв ме гледа заплашително. Прихваме. Днес е хубав ден. Усещам го.

Отиваме пеша в някакво долнопробно кафе на края на главната улица. Предлагат яйца, салам и някакви питки. Сервитьорката е огромна, с голяма уста и в ръката си държи кърпа. Кой знае защо решавам, че трябва да е Маргарет.

- Какво да бъде, момета?

Шокирани сме.

- Момета ли? - пита Марв.

Тя ни поглежда, все едно иска да каже: "Нямам време за глупости Отегчена е до смърт.

- Много ясно. Момета сте, нали?

Тогава включвам, че казва "момчета".

- Ей - казвам на Марв. - Момчета.

- Какво?

- Момчета.

Марв разглежда менюто.

Маргарет се покашля.

Не искам да я дразня повече и бързам да поръчам.

- За мен млечен бананов шейк, ако може.

Тя се намръщва.

- Млякото свърши.

- Млякото свършило? Как, по дяволите, може да му свърши млякото на едно кафене?

- да не го купувам аз? Нищо общо нямам с млякото. Знам само, че няма. Защо не си вземете нещо за ядене?

Обича си работата тази жена. Усещам го.

- Хляб имате ли? - питам.

- Не ми се прави на интересен, моменце.

Оглеждам кафенето да видя какво ядат другите.

- Искам същото като оня тип там.

И тримата поглеждаме нататък.

- Сигурен ли си? - предупреждава ме Марв. - Изглежда ми доста екстравагантно, Ед.

- Е, поне го имат, нали?

Маргарет вече е напълно нещастна.

- Вижте сега, момета - казва тя и почесва скалпа си с химикалката. Очаквам след това да си я завре в ушите. - Ако това място не е достатъчно добро за вас, разкарайте се и яжте някъде другаде.

Доста е обидчива, меко казано.

- Добре - вдигам ръка примирително. - Дай ми същото като на онзи там и един банан, става ли?

- Правилно - одобрява Марв. - Калий за мача.

Калий?

Не мисля, че калият ще ми помогне.

- А за теб? - Маргарет прехвърля вниманието си върху Марв.

Той се размърдва на пейката.

- От онези питки, които правите, и най-отбраната ви селекция от сирена, може ли? Как да се въздържи? Няма начин Марв да не се направи на умник в такава ситуация.

В кръвта му е.

Но Маргарет си я бирва. Оправя се с идиоти като нас непрекъснато.

- Единственото сирене тук е в главата ти - затапва го тя и трябва да призная, че и двамата се засмиваме и я поощряваме. Тя предпочита да не ни обръща внимание.

- Нещо друго, момета?

- Не, благодаря.

- Добре. Двайсет и два и петдесет.

- Двайсет и два и петдесет? - Не можем да скрием възмущението си.

- Ами да - това е класно заведение.

- Очевидно - обслужването е невероятно.

И сега седим в нажежената открита част на заведението, потим се и си чакаме закуската.

С огромно удоволствие Маргарет ни подминава, разнасяйки поръчките на други клиенти. За малко да я питаме на няколко пъти къде се е запиляла закуската ни, но знаем, че това само ще удължи чакането. Хората вече обядват, а ние още си чакаме закуската. Най-сетне Маргарет ни я тръсва на масата, все едно ни поднася тор.

- Браво, съкровище - казва Марв. - Надмина себе си.

Маргарет изпръхтява и се оттегля с хладно безразличие.

- Как е твоята? - интересува се Марв след малко. - Или по-скоро какво представлява?

- Яйца, сирене и още нещо.

- Та ти яйца обичаш ли?

- Не.

- Защо ги поръча тогава?

- В чинията на оня, другия, не приличаха на яйца.

- Това обяснява нещата. От моята искаш ли?

Приемам предложението му и отхапвам от питката. Всъщност никак не е лоша и най-накрая питам Марв защо е решил да ме води на закуска точно днес. Това се случва за пръв път.

Никога не съм ходил някъде да закусвам. А и Марв никога не би тръгнал да ме черпи. Просто няма да е той. При нормални обстоятелства по-скоро би умрял.

- Марв - гледам го в очите, - защо сме тук?

Той клати глава.