- Аз...
- Подсигуряваш си присъствието ми на мача следобед ли? Гледаш да ме предразположиш.
Марв не може да ме излъже и го знае.
- Горе-долу за това става дума.
- Там ще съм - казвам му. - Точно в четири.
- Добре.
Останалата част от деня се изнизва неусетно. За щастие Марв ми отпуска следващите няколко часа, така че се прибирам и поспивам още малко.
Когато часът наближава, отивам до игрището с Портиер, който е прихванал нещо от неотдавнашното ми щастливо настроение, въпреки очевидната ми липса на форма.
Спираме при Одри.
У тях няма никой.
Може би вече е на игрището. Тя мрази футбола, но винаги е там, всяка година. Почти четири без петнайсет е, когато навлизаме в долината, в която се намира игрището. Спомням си как със Софи бяхме тук, на пистата за бягане, пред която този мач изглежда жалък, което си е факт. На игрището вече се събира народ, а пистата е празна, като изключим образа на босоногото момиче.
Взирам се в красотата колкото се може по-дълго, после се обръщам и се изправям лице в лице с всичко останало.
Колкото повече приближавам, толкова по-силна е вонял е бира. Горещо е, около трийсет и два градуса.
Двата отбора са в различни части на игрището, а отстрани тълпата от няколкостотин човека постепенно нараства. Този мач винаги си е бил събитие. Провежда се всяка година в първата събота декември и мисля, че този е петият поред. За мен е трети.
Оставям Портиер под сянката на едно дърво и тръгвам към моя отбор. Онези, които ме забелязват, се вглеждат в лицето ми. Но любопитството им не трае дълго. Това са хора, свикнали да гледат синини и кръв.
След около пет минути ми подхвърлят синя фланелка на червени и жълти ивици. Номер 12. Свалям джинсите и намъквам черни шорти. Няма чорапи, няма обувки - такива са правилата им. Без бутонки и защитни кори. Само фланелка, шорти и мръсна уста.
Друго не ти трябва.
Ние сме Жребците. Противниците ни са Соколите. Фланелките им им са в зелено и бяло, а шортите черни като нашите, но ни е все тая.Пак е късмет, че изобщо имаме фланелки - наследство от истинските местни клубове, може би бракуваната им екипировка.
В този мач участват четирийсетгодишни мъже. Едри, грозни пожарникари или миньори. Има и някои средна хубост; има и млади като Марв, Ричи и мен, а има и такива, които всъщност играят доста добре.Ричи пристига последен.
- Виж ти, какво е довлякло скапаното куче - казва един от нашите дебелаци. Някакъв негов приятел го поправя, че е правилно да се каже „какво е довлякла котката“, но той явно е твърде тъп, за да вдене. Има, както ние ги наричаме, мустаци „ала Мърв Хюз“. Ако не разбирате какво означава това, достатъчно е да знаете, че са големи, рунтави и отвсякъде неприемливи. Най-тъжното е, че на всичкото отгоре той ни е капитан. Мисля, че истинското му име е Хенри Дикенс. Няма роднинска връзка с Чарлз.
Ричи захвърля сака си и се провиква:
- Как сме, момчета?
Но си гледа в краката, а и никой не го е грижа. До четири часа минути и повечето играчи пият бира. Хвърлят една и на мен. но аз си я запазвам за после
Помотавам се малко публиката продължава да се събира около игрището, а Ричи идва при мен.
Оглежда ме от главата до петите и казва:
- Боже, Ед, изглеждаш ужасно. Целият кървав и омазан и изобщо...
- Благодаря.
Той се вглежда още по-отблизо.
- Какво е станало?
- Някакви хлапета бяха решили да се позабавляват. Така по детски.
Той ме потупва по гърба, достатъчно силно, за да ме заболи.
- Това да ти е за урок.
- За какво?
Ричи ми смига и допива бирата си.
- Нямам представа.
Как да не го обичаш този Ричи? Не го интересува как стоят нещата и не си дава труд да търси обяснения. Усеща, че не горя от да говоря за случилото се, така че пуска един-два лафа и приключваме с темата.
Ричи е добър приятел.
Най-интересното е, че никой дори не допуска възможността да се обадя в полицията за случилото се. Тук никой не прави така. Рита непрекъснато биват ограбвани и пребивани и в повечето случаи или отвръщаш на удара, или просто го поемаш. В моя случай аз го поемам.
Докато разгрявам мързеливо, хвърлям по едно око на противника. По-едри са от нас и аз се заглеждам в един огромен мъжага, за който Марв ми беше говорил преди време.
Наистина е великан, но честно казано, не мога да кажа дали е мъж, или жена. Всъщност оттук прилича на МимиШ от "Шоуто на Дрю Кери".
И тогава...
Най-лошото едва сега идва.
Поглеждам номера му.
Дванайсет, като мен.
- Него ще пазиш - обажда се някой зад мен.
Знам, че е Марв, Ричи също приближава.
- Късмет, Ед - казва той, опитвайки се да прикрие колко му е 1 забавно. Това ме кара и аз самият да прихна.
- Добре се наредих, този ще ме размаже. Буквално.
- Сигурен ли си, че е мъж? - пита Марв.
Навеждам се и се хващам за палците, като опъвам задната част на краката си.
- Като скочи отгоре ми, ще го попитам.
Странно, но не съм особено притеснен.
Тълпата става неспокойна.
- Идвай тук - казва Мърв.
Точно така. Имам предвид Мърв, а не Марв - нарекох дебелака с мустаците Мърв, защото изобщо не съм сигурен, че се казва Хенри. Мисля, че приятелите му така или иначе го наричат Мърв заради мустаците.
