Четвъртък следобед като че всичко върви добре.
Анджи Карузо отива както обикновено на работа, после прибира децата от училище. Завежда ги в парка и обсъждат какъв сладолед ще купят. Едно от децата предлага примамливия вариант да вземат за него по-евтин, та да изяде два. Анджи му отговаря, че при всички положения ще изяде един и малкият избира по-скъпия.
Те влизат в магазина, а аз чакам в парка. Сядам на една отдалечена пейка и ги чакам да излязат. После и аз отивам в магазина и се опитвам да отгатна какъв ли сладолед обича Анджи Карузо.
Мента с парченца шоколад и маракуя във вафлена фунийка.
Когато излизам, децата още седят на пейката и си ядат сладоледа.
Приближавам се.
Търся точните думи и съм изненадан, когато ги намирам.
- Извинете, аз...
Анджи и децата се обръщат да ме погледнат. Отблизо Анджи Карузо е красива и стеснителна.
- Виждал съм ви няколко пъти тук и ми направи впечатление, че никога не купувате сладолед за себе си. - Тя ме гледа, сякаш съм избягал от лудницата. - Помислих си, че и вие заслужавате.
Подавам й непохватно сладоледа. Той вече се стича на жълтозелени вадички по фунийката.
Тя плахо посяга и го взема, а изражението й е малко уплашено и объркано. Няколко секунди го гледа, после облизва жълтите и зелени струйки.
Когато фунийката е облизана, тя се опитва предпазливо да отхапе, сякаш се кани да стори първородния грях. Да отхапя ли, или не? Отново ме поглежда колебливо и опитва ментата с шоколадови парченца. Устните й стават бледозелени. Момчетата вече са на пързалката, но момиченцето остава.
- Днес май има сладолед и за теб, мамо - казва то.
Анджи ласкаво отмахва косата от очите му.
- Така изглежда, Кейси. Хайде, върви да играеш с братята си.
Кейси отива и на пейката оставаме само двамата. Денят е топъл и влажен.
Анджи Карузо си яде сладоледа, а аз се чудя какво да правя с ръцете си. Сега тя опитва маракуята, деликатно и бавно, като избутва с език сладоледа надолу, сякаш не може да понесе мисълта фунийката да е празна.
Докато яде, следи с поглед децата си. Те почти не забелязват присъствието ми, а през цялото време викат към майка си и спорят кое се люлее по-високо на люлката.
- Прекрасни са - казва Анджи на фунийката. - През повечето време. - И клати глава: - Като малка аз бях най-доброто дете. Сега имам три деца и съм сама.
Тя гледа люлката и аз виждам как си представя какво би било, ако ги няма децата й. Вината я сграбчва мигновено. Изглежда и никога не я напуска. Загнездила се е у нея, независимо от любовта й към тях.
Разбирам, че вече нищо не й принадлежи - тя самата изцяло принадлежи на други.
Очите й се насълзяват. Поне това си позволява. По бузите й има сълзи, а по устните -сладолед.
Вкусът му вече не е на сладолед.
И все пак Анджи Карузо ми благодари, когато става от пейката. Пита ме за името ми, но аз й казвам, че то няма значение.
- Не - възразява тя, - има.
Предавам се.
- Казвам се Ед.
- Благодаря, Ед - казва тя. - Много ти благодаря.
Благодари ми още няколко пъти, но най-хубавите думи идват, когато си мисля, че всичко вече е приключило. Кейси, момиченцето, увисва на ръката на Анджи и казва:
- Другата седмица ще ти дам да си хапнеш от моя, мамо. Чувствам се малко тъжен и празен, но в същото време знам, че съм направил каквото е трябвало. Един сладолед за Анджи Карузо. Само веднъж.
Винаги ще помня цвета му на устните й.
Време е да се оправя с братята Роуз. Както вече казах, не мисля, че някога са били подлагани на изпитание. Изглежда никога не са се замисляли какво ще стане, ако някой външен дойде и се намеси с юмруци в тяхната свада.
Имам адреса им.
Имам телефона им и съм готов.
През първите дни от следващата седмица съм дневна смяна и ходя там всяка свободна вечер. И всеки път те само се карат. До бой не се стига и се прибирам у дома разочарован. По пътя се оглеждам за телефонна кабина близо до къщата им и откривам една през няколко пресечки. Следващите две нощи съм на работа, което всъщност не е лошо. Те са се били жестоко съвсем наскоро и сигурно ще им трябват още няколко дни да узреят за следващата схватка. Онова, което ми е нужно, е Гевин отново да излезе навън. Работата ми не е от най-приятните.
В неделя вечер го дочаквам.
Там съм от близо два часа, когато къщата се разтърсва и Гевин отново изхвърча на улицата.
Отива на същото място и пак сяда в канавката.
А аз пак отивам при него.
Сянката ми още не го е докоснала, когато казва:
- Пак ли ти!
Но дори не успява да ме види. Аз посягам и го сграбчвам за яката.
Сякаш не съм аз, а се наблюдавам някъде отстрани.
Виждам се как завличам Гевин Роуз в храстите и го събарям в тревата, сред калта и нападалите клони.
Юмруците ми блъскат по лицето му и пробиват дупка в корема му. Момчето плаче и се моли. Гласът му трепери.
- Не ме убивай, не ме убивай...
