Аз съм пратеникът полностью

Виждам очите му и се старая да не срещна погледа му. Стоварвам юмрук върху носа му, за да му попреча да ме гледа. Вече е смазан, но аз не спирам. Трябва да съм сигурен, че няма да помръдне, когато свърша с него.

Надушвам страха му.

Той струи от него.

Надига се и се набива в носа ми. Разбирам, че всичко това може да се обърне срещу мен по най-ужасен начин, но нямам избор.

Сега е моментът да кажа, че преди ”Едгар Стрийт” никога не съм вдигал ръка на човек. Доста е гадно, особено когато имаш насреща си хлапе, което не може да се защити. Това обаче не трябва да ме откаже. Като обезумял продължавам да нанасям удари по тялото и лицето му. Тъмно е и надигащият се вятър шумоли в храстите.

Никой не може да му помогне.

Освен мен.

И как ще го направя?

Нанасям му последен ритник, за да съм сигурен, че няма да мръдне поне още петдесет минути. Изправям се запъхтян. Гевин Роуз не е в състояние да си тръгне.

Ръцете ми са окървавени, когато бързо излизам от храстите и тръгвам по улицата. Докато минавам покрай къщата на Роуз, чувам телевизора да работи.

Завивам зад ъгъла и виждам телефонната кабина, но тук се сблъсквам със сериозен проблем - заета е.

- Хич не ме е грижа какво казва тя - боботи огромна тийнейджърка с обица на пъпа. - Аз нямам нищо общо с тая работа...

Не мога да се сдържам.

Махай се оттам, тъпа кучко, мисля си. Но тя е поела дъх и не млъква.

Една минута, решавам. Давам й една минута и я почвам.

Тя ме вижда, но изобщо не й пука. Обръща се на другата страна и продължава да си приказва.

Добре, щурмуваме. Чукам на стъклото.

Тя се обръща към мен и пита:

- Какво?

Това прозвучава като изстрел.

Опитвам се да бъда учтив.

- Извинете, че ви притеснявам, но трябва спешно да се обадя.

- Разкарай се! - кисело отвръща тя.

- Вижте! - Показвам й дланите си, изцапани с кръв. - Един приятел пострада и трябва да извикам Бърза помощ...

Тя се връща към разговора си.

- Кели! Да, тук съм. Слушай, ще ти се обадя след една минутка. - Гледа ме мръсно. -Става ли?

Тя се измъква навън и оставя след себе си смесена миризма на пот и дезодорант. Не е най-приятната на света, но не може да се сравни с тази на Портиер.

Затръшвам вратата и набирам номера.

На третото позвъняване Даниел Роуз вдига.

- Ало, да!

Шепна - любезно, но твърдо.

- Слушай ме внимателно. Ако отидеш до храстите на края на улицата, ще намериш брат си в доста плачевно състояние. Най-приятелски те съветвам да го направиш.

- Кой се обажда?

Затварям.

- Благодаря - казвам на момичето. - Дано да не съм изцапал слушалката с кръв. Свястно момиче.

Връщам се на улицата на братята Роуз тъкмо навреме.

Даниел Роуз помага на брат си да се прибере вкъщи. Далече съм, но виждам как го подкрепя, придържайки го през раменете. За пръв път двамата приличат на братя.

Дори си представям думите, които си казват.

- Хайде, Гев, още мъничко. Сега ще си влезем вкъщи и ще оправим работата.

Ръцете ми са в кръв, канавката в края на улицата също е окървавена. Ще ми се да

вярвам, че и двамата разбират какво правят и какво доказват.

Искам да им го кажа, но си давам сметка, че моята роля е само да предам посланието. Не мога да го дешифрирам и да го изпълня със смисъл вместо тях. Трябва да

стигнат до него сами. Мога само да се надявам на това, докато вървя към дома, към течащата вода и Портиер.

Какво пък, трябва да кажа, че съм много доволен от себе си. Имената, издълбани в скалата, са три и аз съм сигурен, че съм изпълнил всичко, което е трябвало.

Вървя край реката с Портиер и се насочвам нагоре по течението, където намерих надписите. На Портиер изкачването му е малко тежичко и аз го поглеждам разочарован:

- Зор беше да стигнеш дотук, нали? Казах ти, че ще е трудно, но кой да ме чуе!

Нищо, ще те почакам тук, отговаря той.

Потупвам го гальовно, както е легнал, и продължавам сам нагоре.

Когато се изкачвам по камъните, усещам как ме изпълва гордост. Страхотно е да се върна тук като победител след цялата несигурност на първото ми идване.

Късен следобед е, но не е горещо. Почти не съм се изпотил, когато погледът ми спира върху имената.

Те са си същите, но след всяко от тях е поставена чавка - явно знак, че съм изпълнил мисията си.

Много съм щастлив да видя първото име.

Томас О’Райли. Голяма чавка.

После Анджи Карузо. Още една чавка.

И...

Какво?

Гледам камъка невярващо. След името Гевин Роуз няма отметка. Стои си там самотно.

Гледам надолу и се почесвам по гръбнака.

"Какво още трябва да направя? - питам се. - Гевин Роуз също си е съвсем наред. " '

Отговорът не би трябвало да е далеч.

Минават няколко дни и ноември е към края си. Коледният мач наближава. Марв постоянно ми се обажда, изнервен от видимата ми липса на интерес.