Скъпи Джейкъб,
Нещата тук най-сетне отново взеха да стават интересни. Спомняш ли си хората от витрините в подземието, тези, за които Бентам твърдеше, че са восъчни фигури? Е, оказа се, че ни е лъгал. Отвлякъл ги е от различни примки и ги е държал в състояние на продължителна хибернация с прашеца на Мама Прашец. Вероятно е смятал да използва различни чудати, за да захранва с енергия своята машина — но не се е получило, докато не се появи твоят гладен. Както и да е, Мама Прашец призна, че е знаела за това, което обяснява защо се държеше толкова странно. Мисля, че Бентам я е шантажирал по някакъв начин или е заплашвал да стори нещо лошо на Рейналдо, ако не му играе по свирката. По-важното е, че сега тя ни помага да върнем към живот всички фигури и да ги пратим в родните им примки. И това ако не е лудница. Също така използваме Панпримтикона да изучаваме нови места и да се срещаме с обитателите им. Мис Перигрин каза, че е полезно за нас да видим как живеят останалите чудати. Намерих в къщата фотоапарат и го взех при последното ни пътешествие, от което прибавям няколко снимки. Бронуин каза, че съм ставала все по-добра!
Ужасно ми липсваш. Зная, че не бива да говоря така… това само влошава нещата. Но понякога не мога да се сдържа. Дали няма възможност да прескочиш към нас? Ужасно би ме зарадвал.
Беше зачеркнала „или може би“ и бе написала:
Олеле, чувам Шарън да ме вика. Вече тръгва и искам да прати писмото още днес. Скоро пак ще ти пиша.
Питах се какво ли може да означава това „или може би“?
Погледнах снимките, които бе прибавила. На гърба на всяка от тях имаше кратки обяснителни бележки.
Първата очевидно бе от викторианската епоха, на нея се виждаха две дами пред раирана шатра и табелка „ЛЮБОПИТНО“. Отзад Ема бе написала: „Мис Боболинк и мис Лун организират пътуващо представление, използвайки някои от експонатите на Бентам. Сега, когато чудатите могат да пътуват свободно, много от тях се захванаха с различни начинания. Така можем да си помогнем в изучаването на собствената история…“
На следващата фотография няколко души се спускаха по тясна стълба към брега и изтеглена на пясъка лодка. „Има една много приятна примка на брега на Каспийско море — бе написала Ема — и миналата седмица Ним и някои от имбрините отидоха там да се разходят с лодка. Ние с Хю и Хорас също ги придружихме, но предпочетохме да останем на сушата. Мисля, че последните плавания с лодка ще ми държат влага за известно време.“
Последната снимка бе на момичета сиамски близначки, носещи огромни бели панделки в гарвановочерните си коси. Бяха седнали една до друга, дръпнали с ръце част от роклята, която споделяха, за да покажат мястото на гърдите, където са свързани. „Карлота и Карлита са сиамски близначки — обясняваше Ема отзад, — но не това е най-чудатото при тях. Телата им отделят силнодействащо лепило, по-яко дори от бетон, когато изсъхне. Инок седна върху няколко капки и после прекара два дена на стола! Беше толкова ядосан, та се опасявах да не му се пръсне главата. Жалко, че не беше с нас…“
Отговорих веднага. Написах: „Какво имаше предвид с или може би?“.
Изминаха десет дни, а отговор от нея нямаше. Безпокоях се да не е сметнала, че отива твърде далеч в писмото си, че може да наруши договорката ни да си останем само приятели, и сега търси начин да се измъкне. Питах се дали ще подпише следващото писмо с „Обичам те, Ема“, думи, които бях свикнал да очаквам с трепет. След две седмици вече се питах дали изобщо ще има друго писмо.
