— Дяволското гробище ни посреща с добре дошли — отвърна Шарън. — А сега, ако искате да видите къде сме, може да откриете лицата си. През времето, което ни остава да сме заедно, ще се постарая да оправдая заплатената жълтица с малко туристическа информация.
Смъкнахме чергилото под брадичките си и Ема и Адисън зяпнаха — Ема, предполагам, от гледката, а Адисън, съдейки по сбръчкания му нос, заради миризмата. Беше нереално, сякаш се намирахме във врящо гърне от канални води.
— Ще свикнете — увери ни Шарън, забелязал намръщеното ми лице.
Ема ме хвана за ръката и изпъшка:
— О, Джейкъб, ужасно е…
Така беше. Сега, когато вече виждах и с двете очи, мястото изглеждаше още по-отвратително. Основите на къщите се разтичаха и разлагаха в калта. Сковани от налудничави майстори дървени мостчета прехвърляха безпорядъчно канала като котешки люлки, димящите брегове бяха затрупани с боклуци, из които пълзяха сивкави гризачи, вършещи своето дело. Единствените цветове бяха оттенъци на черното, жълтото и зеленото — флаговете на мръсотията и разложението, но черното преобладаваше. То покриваше всички повърхности, включително и лицата на хората, и се виеше на стълбове из въздуха — от комините на къщурките, от заводите в далечината, които обявяваха изтичането на всяка минута с индустриално бумтене, дълбоко и първично като тъпаните на войната и толкова силно, че караше да се тресат и звънтят малкото нестрошени прозорци.
— Това, приятели, е Дяволското гробище — поде Шарън с благ гласец, но толкова тихо, че само ние да го чуем. — Брой на населението — седем хиляди двеста и шест, официален брой — нула. Основателите на града, в безкрайната си мъдрост, отказали да признаят съществуването му пред историята. Чаровната река, из чиито води в момента се носим, се нарича Маларичният ров, промишлените отпадъци, човешките изпражнения и труповете на животни, вливащи се постоянно, са причина не само за омайния аромат, но също и за често избухващите епидемии, по които можете да сверявате часовниците си и които са толкова зрелищни, че са допринесли районът да получи прозвището „Столица на холерата“. И въпреки това… — посочи той с черния си ръкав момиче, потапящо ведро във водата. — За много от тези нещастни души тя е не само канал, ала и кладенец.
— Няма да пие от нея! — възкликна ужасено Ема.
— След няколко дни, когато по-тежките примеси се утаят, ще отлее по-чистата вода отгоре.
— Не… — подскочи Ема.
— Да. Много е тъжно. — Шарън поклати нехайно глава сякаш цитираше факти от книга. — Основното занимание на гражданите тук е ровенето в боклуци и примамване на посетители в гробището, за да ги халосат по главите и оберат. За забавление поглъщат всякакви запалителни течности, каквито им попаднат, и пеят фалшиво с цяло гърло. Районът изнася предимно претопени метални слитъци, костно брашно и беднотия. Местните забележителности включват…
— Не е забавно — прекъсна го Ема.
— Извинете?
— Казах, че не е забавно! Тези хора страдат, а вие си правите шеги!
— Не си правя шеги — възрази величествено Шарън. — Осигурявам ви ценна информация, която може да ви спаси живота, но ако предпочитате да потънете в джунглата, обгърнати в невежество…
— Не предпочитаме — намесих се аз. — Тя съжалява. Моля, продължете.
Ема ми хвърли неодобрителен поглед и аз ѝ отвърнах със същото. Сега не беше време за морал и правдини, дори ако Шарън се държеше малко безсърдечно.
— Говорете по-тихо, в името на Хадес — скастри ни раздразнено Шарън. — Та докъде бях стигнал? Местните забележителни включат затвора към приюта „Свети Ратлидж“, една изцяло ориентирана към бъдещето институция, която опандизва сираците преди още да са имали възможността да извършат каквито и да било престъпления, с което спестява на обществото огромни разходи и усилия; психиатричната болница „Свети Барнабъс“ за луди, шарлатани и немирници, функционираща предимно на доброволен и амбулаторен принцип, поради което почти винаги е празна, както и Димящата улица, неизменно обвита в пламъци от осемдесет и седем години вследствие надземни пожари, които никой не си прави труда да гаси. Аха — посочи той едно пепелище между две къщи на брега. — Това е отсамният ѝ край, както виждате, всичко е изгоряло до основи.
Неколцина мъже работеха в пепелището — ковяха с чукове дървено скеле. Предположих, че вдигат отново някоя от къщите, а когато ни видяха, те спряха работа, за да помахат на Шарън, който им отвърна с почти незабележим жест, сякаш се срамуваше, че го познават.
— Твои приятели? — попитах.
— Далечни роднини — промърмори той. — Моят род открай време се занимава със сковаване на бесилки…
— Сковаване на какво? — зяпна Ема.
Преди да успее да отговори, мъжете се върнаха към прекъснатата работа, пеейки гръмогласно, докато млатеха с чуковете: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните! Отрада е да вдигаш бесило, за всяка болест целило!“
Ако не бях толкова ужасѐн, вероятно щях да избухна в смях.
