Продължихме по течението на Маларичния ров. Като затварящи се около нас ръце реката постепенно се стесняваше, понякога дотолкова, че мостовете над нея започнаха да губят смисъла си, човек би могъл да прескочи от един покрив на отсрещния, сивкавото небе се превърна в тясна цепнатина над нас, мрачен и задушлив капак на целия пейзаж. През цялото време Шарън не спираше да говори като латерна, в която са заредили пътеводител. Само за няколко минути той успя да ни разкаже за модните тенденции в Дяволското гробище (най-популярни били откраднатите перуки, окачени на халки за коланите), за брутния вътрешен продукт (отчайващо отрицателен) и историята на неговото основаване (в началото на двайсети век от предприемчиви фермери бубари). Тъкмо се бе заел с особеностите на местната архитектура, когато Адисън, който от известно време се въртеше нетърпеливо на мястото си, най-сетне го прекъсна.
— Изглежда, знаете всякакви, дори най-маловажни факти за това място, само не и такива, които поне да са ни отчасти полезни.
— Като например? — попита Шарън, чието търпение видимо се изчерпваше.
— На кого можем да вярваме тук?
— Абсолютно на никого.
— Как да открием чудатите, които живеят в тази примка? — обади се Ема.
— Не ви трябва.
— Къде гадините държат нашите приятели? — изстрелях аз.
— Лошо е за бизнеса да се знаят такива неща — отвърна безчувствено Шарън.
— Тогава ни свалете от тази прокълната лодка и ние ще продължим търсенето сами! — заяви Адисън. — Губим ценно време, от вашите безкрайни монолози ми се доспа. Наехме лодкар, а селска даскалица!
Шарън изсумтя.
— Би трябвало да ви изхвърля в рова за подобно грубо отношение, но ако го сторя, никога няма да получа жълтиците, които ми дължите.
— Жълтици! — подскочи ядосано Ема. — А какво ще кажете съдбата на моите чудати приятели? Какво ще кажете за леността?
Шарън се изкикоти.
— Ако ми пукаше за таквиз неща, отдавна да съм гушнал букета.
— Което щеше да е от полза за мнозина — тросна се Ема и извърна поглед.
Докато разговаряхме, към нас се бяха протегнали мъгливи пипала и бързо ни обгръщаха. Не можеха да се сравняват със сивкавите мъгли на Кеърнхолм — тези бяха мазни и жълтеникавокафяви, с цвета и гъстотата на тиквена супа. Внезапната им поява като че ли обезпокои Шарън и когато картината около нас се забули напълно, той започна да върти глава, сякаш се оглеждаше за неприятности — или търсеше подходящо място да [свали.
— Да му се не види макар! — промърмори той. — Това е лош знак.
— Само мъгла е — изтъкна Ема. — Ние не се страхуваме от мъглите.
— Нито пък аз — сопна се Шарън. — Но това не е мъгла. Това е мрачина и е дело на човек. Лоши неща се случват в мрачината и трябва да се измъкнем колкото се може по-бързо.
Той ни изшътка да замлъкнем и да се скрием под платнището и ние го послушахме. Аз се залепих за моята дупка. Минутка по-късно една лодка се подаде от мъглата — или по-скоро мрачината, и премина в обратна посока. Веслата държеше мъж, на скамейката се бе настанила жена и макар че Шарън им пожела „добър ден“, те само го изгледаха и продължиха, докато мрачината ги погълна отново. Мърморейки под носа си, Шарън се насочи към левия бряг, където едва се различаваше малък пристан. Но когато дочухме стъпки по дървените дъски и тихи, приглушени гласове, Шарън забоде пръта и бързо смени посоката.
Лъкатушехме от бряг на бряг, озъртайки се за място, където да акостираме, но всеки път, щом се доближавахме, Шарън виждаше нещо, което не му харесваше, и бързаше да смени посоката.
— Хищници — мърмореше той. — Навсякъде хищници…
Не виждах никого наоколо, докато не минахме под паянтово мостче, по което пресичаше един мъж. Лодката се плъзна под мостчето и мъжът спря да ни погледне. Той отвори уста и си пое дълбоко въздух — реших, че се готви да извика, — но вместо глас от устата му бликна гъст жълт дим, който се стрелна към нас като вода от пожарен кран.
Уплаших се и задържах дъх. Ами ако това е отровен газ? Но Шарън не покри лицето си, нито посегна към маската — само мърмореше „Майка му стара, майка му стара, майка му стара!“ Димът от устата на мъжа ни обгърна, разтвори се в мрачината и намали видимостта до нула. След няколко секунди мъжът, мостчето, на което стоеше той, и бреговете от двете ни страни се разтвориха в дима.
Дръпнах покривалото (и без това никой не можеше да ни види) и рекох тихо:
— Когато каза, че това нещо било дело на хората, аз си помислих, че говориш за комини, а не буквално…
— Олеле — възкликна Ема. — Какво беше това?
— Хищниците обичат да замрачат някой район, за да прикрият деянията си — обясни Шарън — и да заслепят плячката. За ваше щастие, аз не влизам в тази категория. — Той измъкна дългия прът от водата, завъртя го над главите ни и чукна с него дървеното око на носа. Окото засия като фенер за мъгла, разцепвайки мрака пред нас. Шарън забоде пръта отново във водата и като се облегна с цяло тяло върху него, завъртя лодката в кръг, осветявайки всичко наоколо.
— Но щом те създават мрачината — рече Ема, — значи трябва да са чудати, нали? А ако са чудати, може би ще са дружелюбни.
