— Уверявам ви, нищо не може да е по-далече от истината — възрази Шарън. — Проклетата ми лодка се разпада. Отдавна ѝ е време за потягане.
— Забрави, сделката отпада. Покажи какво имаш там.
— Щом е така, може и да добавим още нещичко към уговореното — предложи Шарън. — Сметнете го за малка благодарност, задето проявявате разбиране.
Двамата мъже взеха да обсъждат предложението му с тихи гласове.
— Ако го пуснем и някой друг го сгащи с бутчетата, чака ни зимата.
— Или по-лошо.
„Върви си, върви си, ВЪРВИ СИ“ — повтарях аз на английски.
„Дум, дум, дум“ — отвръщаше той, тропайки по корпуса.
— Дръпни чергилото! — нареди първият мъж.
— Сър, почакайте…
Ала мъжете бяха взели решение. Лодката се залюля сякаш някой се прехвърляше на нея. Чуха се викове и трополене на крака до главите ни.
„Вече няма смисъл да се крием“ — помислих си и другите, изглежда, бяха на същото мнение. Видях нажежените до червено пръсти на Ема да посягат към края на платнището.
— На три — прошепна тя. — Готови?
— Като за надбягване — изръмжа Адисън.
— Почакайте — рекох. — Трябва първо да ви кажа… под лодката има…
Но в този миг чергилото отхвърча настрани и аз така и не успях да довърша изречението.
Това, което последва, стана много бързо. Адисън захапа ръката, която бе дръпнала чергилото, Ема замахна към изненадания ѝ собственик и одраска лицето му с парещи пръсти. Той извика, олюля се назад и се прекатури във водата. Шарън бе паднал долу при сборичкването и вторият мъж се бе изправил над него, вдигнал сопа. Адисън се хвърли към него и се вкопчи в крака му. Мъжът се завъртя, за да се освободи от кучето, Шарън се възползва от удобния момент, изправи се и му нанесе удар в корема. Мъжът се преви и Шарън го обезоръжи с ловко завъртане на пръта.
Мъжът реши, че ще е по-добре да се откаже, докато още може, и се прехвърли обратно на своята лодка. Шарън отметна покривалото на извънбордовия мотор, дръпна стартовия шнур и лодката се стрелна напред тъкмо когато от мрачината се подаде още една лодка. Вътре имаше трима мъже, единият въоръжен със старовремски пистолет, който бе насочил право в Ема.
Извиках ѝ да се наведе и я дръпнах долу. Пистолетът изпука и над него се появи облаче дим. Мъжът го завъртя и този път го насочи към Шарън, който пусна руля и вдигна ръце. И предполагам, това щеше да е краят на всички ни, ако устата ми внезапно не избълва порой от гърлести думи, силни и уверени, и на непонятен за слуха ми език.
— Потопи лодката им! Използвай езиците, за да потопиш лодката им!
За онази половин секунда, която бе нужна на околните, за да се извърнат към мен и да ме погледнат учудено, гладният се оттласна от корпуса и изстреля езиците си към тяхната лодка. Те излетяха от водата, усукаха се около кърмата, повдигнаха лодката и я преметнаха в задно салто, което накара тримата мъже на борда да се разхвърчат във всички посоки.
Лодката се стовари преобърната върху двама от тях.
Шарън би могъл да се възползва от този момент, за да даде газ и да ни отдалечи, но той стоеше застинал от изненада, все още вдигнал ръце.
Толкова по-добре, защото не бях приключил.
— Онзи там — рекох и погледнах мъжа с пистолета, който пляскаше във водата. — Вземи му оръжието.
Изглежда, гладният можеше да ме чува под водата, защото след секунди мъжът изпищя, погледна надолу и сетне изчезна в дълбините. Почти веднага на повърхността изплуваха кървави мехури.
— Не съм казал да го ядеш! — троснах се на английски.
— Какво чакаш? — подвикна Ема на Шарън. — Давай де!
— Добре, добре — запелтечи лодкарят. Той се отърси от вцепенението си, свали ръце и даде рязко газ. Моторът изви пронизително, Шарън завъртя руля и описа остър завой, при което ние тримата отново се изтърколихме на дъното. Лодката се наклони, стрелна се напред и ние се понесохме през мрака, в посоката от която бяхме дошли.
Ема ме погледна, аз отвърнах на погледа ѝ и макар да беше твърде шумно, за да се чуваме, заради трясъка на мотора и прилива на кръв в главите ни, стори ми се, че видях изписани на лицето ѝ страх и възторг. Поглед, който казваше „Джейкъб, ти си изумителен и страшен“. Но когато най-сетне заговори, успях да различа на устните ѝ само една дума: „Къде е?“
Къде, наистина? Надявах се, че ще можем да се изплъзнем на гладния, докато се разправя с нещастния пират, но съдейки по усещането в червата, знаех, че е някъде наблизо, че ни следва и дори вероятно използва един от езиците си за буксирно въже.
„Близо“ — отвърнах беззвучно.
Очите ѝ блеснаха и тя кимна отривисто: „Добре“.
Поклатих глава. Защо не е уплашена? Не виждаше ли колко е опасно всичко това? Гладният бе вкусил кръв, бе оставил полуразкъсан човек зад нас. Кой знае какви кръвожадни намерения го преизпълваха? Но начинът, по който ме гледаше! Тази мрачна усмивка на устните ѝ, която сякаш ми внушаваше, че мога да направя всичко.
Приближавахме моста и чудатия, който създаваше мрачината. Той ни чакаше, приклекнал, премерил се в нас с пушка, която бе подпрял на перилата.
Наведохме се. Чух два изстрела. Когато вдигнах глава, установих, че никой не е улучен.
