Вече навлизахме под моста. След миг щяхме да се подадем от другата страна и той щеше да получи възможност отново да стреля по нас.
Обърнах се и извиках на гладнишки език „Мостът!“ Чудовището сякаш знаеше какво точно имам предвид. Двата езика, които не държаха лодката, изхвърчаха от водата и обвиха паянтовите подпори на мостчето. Сетне се изопнаха като изпънат докрай ластик. Гладният бе принуден да се покаже над водата, увиснал на своите три натегнати като струни езика. Приличаше на страховита морска звезда.
Лодката забави скорост, толкова бързо, сякаш някой бе дръпнал внезапната спирачка, и ние всички отново се прекатурихме и се озовахме на носа. Мостчето заскърца и се разлюля, чудатият върху него се заклати и изпусна пушката. Мислех си, че или ще поддадат основите на моста, или гладният ще го изпусне от езиците си — от устата му се изтръгваше квичене като на прасе, което колят, — но когато чудатият се наведе да вдигне пушката, ме споходи мисълта, че мостът ще издържи и че съм разменил нашата инерция за нищо. Сега вече дори не бяхме подвижни цели.
— Пусни лодката! — извиках на гладния на неговия език.
Не ме послуша. Чудовището никога не би се отделило от мен, каквото и да става. Ето защо изтичах на кърмата и се наведох през борда. Видях един от езиците му, усукан около руля. Спомних си как докосването на Ема веднъж бе накарало гладен да пусне глезена ѝ, дръпнах я до мен и ѝ казах да нагорещи руля. Тя ме послуша — едва не падна през борда, докато се навеждаше — и после гладният изпищя и ни освободи.
Беше като да освободиш изопната прашка. Гладният отлетя назад и се блъсна с трясък в моста, съоръжението се разтресе, прекатури се и се срина във водата. В същото време кърмата на нашата лодка потъна, перката се озова във водата и лодката се понесе напред. Внезапното ускорение ни повали като кегли за боулинг — всички освен Шарън, който продължаваше да стиска руля и да ни държи по средата на канала, далече от опасните брегове, вперил поглед право напред, на фона на дирята от пенлива вода зад кърмата.
Надигнахме се и се огледахме, полуприведени, в случай че полетят още куршуми. Изглежда, поне засега бяхме вън от опасност. Хищниците бяха някъде зад нас и нямах представа дали ще могат да ни настигнат отново.
— Това не беше ли същото създание, което срещнахме в метрото? — попита задъхано Адисън.
Едва сега усетих, че още не съм си поел въздух, направих го и кимнах. Ема ме погледна въпросително, очакваше да чуе повече, но аз все още обмислях детайл по детайл случилото се. В едно бях сигурен — този път почти го бях укротил. Сякаш с всяка нова среща аз прониквах все по-навътре в нервния му център. Думите излизаха все по-леко от устата ми и вече не ги усещах като чужди на езика ми, нито срещах съпротива у гладния. И все пак изглеждаше като тигър, когото съм вързал с кучешка каишка. Във всеки момент можеше да реши да се завърти и да ме ухапе — мен или някого от нас. Не го правеше — по причини, които не разбирах.
Може би, помислих си, след още няколко опита ще го овладея напълно. И тогава — тогава… Божичко, каква мисъл!
Тогава никой няма да може да ни спре.
Погледнах назад, към останките на моста, към празното място, където се бе издигал допреди малко. Потърсих нещо живо сред отломките във водата, но виждах само вълните от срутването. Опитах се да го почувствам, но червата ми не долавяха нищичко. Миг по-късно мракът зад нас погълна тази картина.
Тъкмо когато имах нужда от гладния, изглежда, бях предизвикал гибелта му.
Лодката се наклони напред, когато Шарън намали газта и сви надясно през бавно разсейващия се мрак към един квартал с кошмарни къщурки. Издигаха се на ръба на водата като огромна стена без пролуки, бяха някак различни от къщите в покрайнините на града, непристъпни, наподобяващи укрепления с минимален брой входове. Понесохме се край тях с ниско бръмчене, търсейки път навътре. Ема първа забеляза една пролука, която на мен ми приличаше по-скоро на игра на сенките.
Би било преувеличение да я наречем уличка. Беше по-скоро тесен каньон, тънък като острие на нож, широк едни плещи от стена до стена и петдесет пъти по-висок, чийто вход бе белязан от обрасла с мъх стълба, прикрепена с болтове за каменния бряг. Виждах съвсем малко от началото на уличката, продължението или тънеше в мрак, или извиваше настрани.
— Къде отива? — попитах.
— Където ангелите се боят да стъпват — отвърна Шарън. — Не това място търсех, за да ви сваля на брега, но сега изборът ни е доста ограничен. Сигурни ли сте, че не искате да напуснете Дяволското гробище завинаги? Все още има време.
— Напълно — отвърнаха решително Ема и Адисън.
Лично аз бях готов да обсъдим този въпрос по-обстойно, но вече беше твърде късно за връщане назад. „Да ги намерим или да загинем, опитвайки се да го направим“ — думи, произнесени от мен преди няколко дни. Беше време да се гмурнем в града.
— В такъв случай акостираме — обяви с пресипнал глас Шарън. Той извади дебело въже изпод скамейката, метна го към стълбата и придърпа лодката на брега.
