Джош погледна ръката си. И четирите каменни меча бяха изчезнали. Бяха се
погълнали един друг, превръщайки се в метална пръчка, която бавно се топеше и
се срастваше с плътта му, ставайки част от нея, огъвайки се във формата на
плоска метална кука.
Болеше го – болеше го както никога досега. Той закрещя и това, което бе
започнало като вик на болка, завърши като вик на триумф, когато вдигна
блестящата сребърна кука към небето. Можеше да усети невероятната енергия,
трупаща се в пирамидата, която я тресеше бясно и чакаше да бъде освободена.
Той щеше да разкъса този остров и да унищожи света на Древните, създавайки
едновременно с това човешкия свят.
– Сбогом, Софи – каза Джош Нюман, а после Маретю заби куката в пирамидата
под краката си. И изрече на глас последните думи, които бе видял в Сборника:
– Днес аз станах Смърт, унищожителят на светове. 54
54 Цитатът е от санскритската поема „Бхагавад Гита“, част от индийския епос „Махабхарата“. – Б. пр.
Глава 79
ПЕТЪК 8 ЮНИ
Хванати ръка за ръка, Никола и Пернел Фламел обикаляха бавно острова. Бяха
невероятно стари, всяка една от техните шестстотин години бе отпечатана върху
плътта и костите им.
На изток слънцето изгряваше и откъм Тихия океан духаше студен бриз,
разчиствайки последните остатъци от зловонната мъгла, миризмата на изгоряло
месо, обгорено дърво и разтопен камък. Въздухът отново се изпълваше с чистия
дъх на сол.
Минаха покрай кея и поеха по крайбрежната пътека, стигайки почти до мястото,
където преди по-малко от дванайсет часа бяха стъпили на острова. Пейката беше
мокра и Никола се наведе да я избърше с ръкав, преди да позволи на Пернел да
седне.
Алхимика се настани до жена си и тя се облегна на него. Той я прегърна с една
ръка, усещайки тънките £, деликатни кости под дланта си. Точно срещу тях град
Сан Франциско изникваше като призрак в зората.
– Няма ли русалки във водата? – попита Пернел.
– Без Нерей, който да ги задържи тук, те нямат причина да остават.
– Е, поне градът е още цял – каза Пернел на френски с отслабнал гласец. – Не
виждам към небето да се издига дим.
Никола погледна първо надясно, а после наляво.
– Всички мостове са здрави. Това е добър знак.
– Прометей и Нитен оправдаха доверието ни. Сигурно са оцелели – каза тя. –
Поне се надявам да е така. Тази нощ загубихме толкова много добри хора.
– Те дадоха живота си за онова, което смятаха за правилно – напомни £ той. –
Пожертваха се, за да могат другите да живеят и светът да продължи да
съществува. Това е най-великата жертва. А тази сутрин градът е още тук, така че
не са загинали напразно.
– Ами ние, Никола? Ние винаги ли сме постъпвали правилно?
– Може би не – каза той тихо. – Но винаги сме постъпвали, както смятаме за
правилно. Това същото ли е?
– Напоследък се чудя дали изобщо трябваше да търсим легендарните близнаци.
– Ако не го бяхме сторили, никога нямаше да намерим Софи и Джош – каза
простичко Никола. – От мига, в който купих Книгата на Авраам, животът ни
представляваше пътешествие, което ни доведе до това време и място. Такава е
била съдбата ни – а никой човек не може да избяга от съдбата си.
– Чудя се къде ли са близнаците? – прошепна тя. – Иска ми се да разбера...
преди да настъпи краят. Трябва да знам, че са оцелели.
– Добре са – каза той уверено. – Вярвам в това, защото този свят още го има.
Пернел кимна.
– Сигурно си прав. – Тя облегна буза на рамото на Никола. – Спокойно е – каза. –
Островът е толкова тих тази сутрин.
– Няма чайки. Чудовищата или са ги изяли, или са ги подплашили. Ще се върнат.
Високата трева шумолеше на лекия бриз и вълните плискаха по камъните в
успокояващ ритъм. Пернел затвори очи.
– Слънцето грее – промърмори.
Никола положи буза върху главата £.
– Ще бъде прекрасен ден.
Докато седяха, слънцето се издигна бавно в небето, златната му светлина окъпа
моста „Голдън Гейт“ и го накара да запламти ярко. Градът се събуди и въздухът се
изпълни с неясния мелодичен шум на уличното движение.
– Нали знаеш, че винаги съм те обичал? – рече тихо Никола.
Настъпи дълга тишина, а после Пернел отвърна шепнешком:
– Знам. А ти знаеш ли, че те обичам?
Той кимна.
– Нито за миг не съм се съмнявал в това.
– Иска ми се да ни погребат в Париж – каза изведнъж Пернел. – В същите празни
гробове, които подготвихме за себе си преди толкова много години.
– Има ли значение къде ще лежим, след като ще бъдем заедно? – попита Никола,
затваряйки очи.
– Разбира се, че не – каза тя и също затвори своите.
Върху двамата падна сянка.
Те отвориха очи и видяха, че над тях стои висок, синеок мъж, увит в дълго кожено
наметало с качулка. Слънцето грееше откъм гърба му, така че лицето му под
качулката бе в сянка. На мястото на лявата му ръка имаше блестящ метален
полукръг.
– Чудех се дали ще дойдеш – каза тихо Никола Фламел.
– Аз бях там в началото, когато ти продадох Книгата преди толкова много години и
те отправих на това велико пътешествие. Съвсем редно е да се появя и в края.
– Кой си ти? – попита Алхимика.
Мъжът с куката свали качулката си. Приклекна до Никола и Пернел, хвана ръцете
им в своите и се вгледа в лицата им.
– Познавате ме – каза той.
