Вирджиния, – управлявана от група безсмъртни Велики древни и Древни... и какво
откриваме? – Без да чака отговор, продължи: – Откриваме, че няма никаква
разлика. Бедните живеят зад външните канали, а богатите – на сигурно място във
вътрешните кръгове, пазени от мостове, които се охраняват от кучеглави
чудовища. Бедните дори не могат да вървят по тези улици. Като че ли са павирани
със злато.
– Всъщност мисля, че са – промърмори Джош. Плочите и паветата от другата
страна на канала блестяха с течна златна светлина.
Вирджиния Деър не му обърна внимание. Тръгна по средата на моста и всички
пазачи извадиха закривените си саби.
– Нима е чудно, че светът, в който живеехме, е толкова объркан? – Тя разпери
широко ръце. – Ето откъде идва всичко. Човеците са моделирали не само сградите
си по подобие на това място. Човешкият свят е бил обречен от самото начало.
Когато получа собствен свят, който да управлявам, нещата в него ще бъдат много
по-различни, гарантирам ви.
– Те имат саби, Вирджиния – обади се Джош.
– Така е – отвърна тя нехайно.
Отляво и отдясно покрай канала тичаха пазачи, за да окажат подкрепа на онези,
които вече бяха заели позиция на моста.
– И колко пазачи са нужни, за да защитят безценните златни улици от една жена и
двама тийнейджъри? – попита Вирджиния.
Джош ги преброи бързо.
– Трийсет.
– Трийсет и двама – поправи го Софи.
Вирджиния бе стигнала до средата на моста. Анпу се бяха разгърнали, с извадени
оръжия. Муцуните им зееха, разкривайки острите им зъби, и изглеждаше сякаш
тварите се хилят. Водачът им почука с копеша си по металния си нокът. Отекна
звън като на камбана.
Вирджиния продължи да върви право напред.
– А знаете ли кое презирам повече от всичко? – тросна се тя. – Побойниците. И
най-вече побойниците, които си мислят, че една гъзарска сабя и комплект доспехи
ги правят неуязвими. – Безсмъртната бръкна под развятата си бяла роба и свали
флейтата от гърба си. Изтръска я от платнения £ калъф и я допря до устните си.
Изсвири една-единствена нота. Тонът беше висок и продължи да се повишава,
докато накрая дори Софи и Джош с подобрения си слух престанаха да го чуват.
Ефектът върху анпу бе мигновен. Те се вцепениха, изпънаха се, като че ли някой им
бе дръпнал конците и разпериха ръце настрана с разтворени пръсти. Копешите им
издрънчаха върху камъните.
Деликатните пръсти на Вирджиния заиграха бързо по флейтата и анпу
затанцуваха. Надигнаха се на пръсти и започнаха да се люлеят наляво-надясно,
блъскайки се един в друг, при което броните им дрънчаха. Безсмъртната се засмя
пискливо, почти истерично.
– Мисля, че ще ги накарам да отидат с танцова стъпка до канала и да се хвърлят
в него.
– Вирджиния – тросна се Софи. – Не!
Все така притиснала флейтата към устните си, безсмъртната се обърна да
погледне момичето.
– Не!
– Не ли? Аз обикновено така правя.
– Не е необходимо – каза Софи. – Ако ги убиеш, ще станеш същата като тях. А ти
не си такава, нали?
– Нямаш представа каква съм – прошепна Вирджиния, но вдигна пръсти от
флейтата.
Анпу се строполиха като подкосени, сред дрънчене на брони и метал. Металната
ръка на едрия водач задращи по камъните, оставяйки дълбоки бразди в тях, а
после застина и се отпусна неподвижно.
Вирджиния запристъпва между повалените анпу, като се стараеше да не докосва
никой от тях. Софи и Джош последваха примера £. Отблизо създанията бяха
ужасяващи. Черните им като антрацит тела бяха човешки, с жилести мускули, но от
врата нагоре имаха глави на чакали със заострени уши. Ръцете им също бяха
човешки, макар че завършваха със закривени нокти, а краката им представляваха
кучешки лапи. Някои имаха рунтави опашки, подаващи се изпод броните им, и
повечето носеха вплетени в козината си малки зелено-златни скарабеи или нещо,
което приличаше на черупки от морски охлюви.
– Мисля, че е насам – каза Вирджиния и посочи с флейтата си към една гигантска
кръгла сграда, на чийто шпил се вееше тясно знаме с нарисувано на него око.
Изглеждаше сякаш окото им намига. Външните стени бяха без прозорци,
облицовани със злато и украсени със съзвездия от скъпоценни камъни. Сградата
бе защитена с тесен ров, пълен с бълбукаща тревистозелена течност, а от двете
страни на подвижния мост стояха двама огромни анпу албиноси с копия, по-високи
от самите тях.
Вирджиния се усмихна на създанията и завъртя флейтата си, оставяйки във
въздуха трепкаща нота. Анпу пуснаха копията, свалиха моста, а после се обърнаха
и изтичаха на четири крака към ниска колибка, скрита сред растителността.
Кървавочервените им очи изгледаха безсмъртната с нещо като страхопочитание,
докато минаваше покрай тях.
– По-добре да се боят от теб, отколкото да те обичат – рече весело Вирджиния. –
Мисля, че Макиавели го беше казал.
Глава 13
– Леле, човече, никога, ама никога вече няма да ям месо. – Били Хлапето се
извърна, за да не гледа как ранената Хел разкъсва трупа на огромния глиган.
– Хората не са създадени да бъдат вегетарианци – изфъфли Хел. Лицето и
зъбите £ бяха потъмнели от кръв.
– Ти не си човек – отбеляза Били, като продължаваше да гледа на другата
страна.
– Полезно е за мен. Ще възстанови аурата ми. Ще ми помогне да се изцеря. – Чу
