Чародейката полностью

поглед към нея. Очите му блещукаха в червено в полумрака. После се обърна и се

изниза.

Откакто напуснаха пазарния площад, бяха преминали тичешком по дузина улички

като тази. Тя бе тясна и тъмна, оградена от високи безлични стени, бе осеяна с

гниещи плодове и гъмжеше от мухи. Софи забеляза един дългоопашат плъх да

припка в канавката и да изчезва в една дупка в стената. Предполагаше, че винаги

ще има плъхове и мухи. Двамата с Джош бяха обиколили света с родителите си,

посещавайки всички места, където Ричард и Сара Нюман работеха. Беше виждала

улички като тази в Южна Америка и Близкия изток, в южната част на Европа и в

Азия – макар че за разлика от онези, в тази тук нямаше хартиени или пластмасови

боклуци, парчета дърво или захвърлени алуминиеви кутийки.

Софи се обърна и погледна над рамото на брат си. Контрастът бе поразителен.

Зад нея имаше мръсотия и бедност; пред нея се простираше богатство и

вълшебният Дану Талис от легендите. Уличката излизаше на широк булевард с

редящи се от двете му страни дървета. Зад него се виждаше един от каналите,

които бе забелязала от въздуха. Отвъд канала имаше още улици, оградени с

дървета или цветя, и тук-там се виждаха фонтани и статуи на хора, зверове и

странни създания, които не бяха нито едното, нито другото. Богато украсени сгради,

боядисани в златно и сребърно, се издигаха зад увенчани с шипове стени и дялани

каменни порти. Всяка от тях бе в различен архитектурен стил – Софи зърна

пирамиди с плоски върхове и квадратни сгради без прозорци, деликатни виещи се

спирали и обвити в кристал кръгове.

– Позна ли ги? – попита Джош.

И тя внезапно осъзна, че сградите £ напомнят за руините, които бе посещавала с

родителите си: тук личаха имитации на Египет, каньона Чако, Ангкор Ват и

Шотландия.

По погледа £ разбра, че ги е познала.

– Предполагам, че това са оригиналите. Хората са изкопирали конструкцията им.

– Защо са с различни форми? – попита Софи.

– Различни кланове? – предположи Джош.

– Когато Древните остареят, те се Променят – рече Вирджиния. – Понякога по

странни и необичайни начини. Затова им трябват странни и необичайни сгради, в

които да живеят.

По някои от сградите имаше барелефи или фрески; други бяха боядисани или

украсени със знамена. Само някои – главно пирамидите с плосък връх – бяха без

украса.

– Мисля, че гледаме по-хубавата част от града – каза Вирджиния с мрачна

усмивка. – И подобно на богаташките квартали навсякъде тук е пълно с порти и

пазачи. Някои неща никога не се променят.

– Пазачи ли? Къде? – попита Софи.

Джош посочи.

– Точно зад портите...

Тя внезапно ги забеляза и кимна. Зад портите на именията и дворците имаше

караулни къщички и фигури се движеха в сенките им, скрити от палещото слънце.

– Мисля, че от другата страна на моста има още – каза Софи.

– Май е така – рече Вирджиния. – Имам една теория. – Тя излезе от уличката и

закрачи през пустия булевард към най-близкия мост. – Хайде да я проверим.

Близнаците се спогледаха и забързаха след нея.

– Теория ли? – попита Джош.

– Ясно е, че Дану Талис не е по-различен от всяка друга цивилизация, която съм

срещала. – Тънките устни на безсмъртната се сгърчиха при произнасянето на

думата цивилизация, сякаш я намираше за противна.

В тесните колибки от двете страни на моста настъпи внезапно раздвижване и

оттам се появиха фигури. Слънчевата светлина затрепка по метала.

– Права бях – каза Софи. – Караулни къщички са.

– С пазачи – добави нервно Джош.

– Аз съм родена в едно по-простичко време – продължи Вирджиния. – Тичах на

воля из гората и се прехранвах от природата, убивайки само онова, от което имах

нужда, като споделях остатъците с другите горски обитатели. Нямах пари и

единственото ми притежание бяха дрехите на гърба ми. Живеех в клоните на

дърветата и в пещерите. И бях щастлива, наистина щастлива. Не ми липсваше

нищо. А после дойде цивилизацията.

Безсмъртната тръгна по края на извития канал към моста. Пазачите я следваха от

другата страна на кристалночистата вода; други се бяха събрали на моста и вече

бе ясно, че не са хора. Имаха глави на чакали и бяха облечени в полупрозрачна

черна броня. Когато поглеждаха през канала към тях, се виждаше, че очите им са

кървавочервени.

– Анпу – прошепна Софи.

Вирджиния спря на края на моста.

– А на какво ме научи цивилизацията? – продължи безсмъртната. – Разбрах, че тя

управлява чрез създаване на класи и разделяне на хората, като прави някои по-

добри от други.

– Не е ли било винаги така? – попита Джош. – Всяка цивилизация се дели...

– Не всяка – сопна се Вирджиния. – Само така наречените напреднали. – Тя стъпи

на моста и анпу заеха позиции в другия му край.

Единият от тях бе по-едър от останалите. Носеше черна броня, полирана до

огледален блясък. Той пристъпи напред и протегна дясната си ръка. На тримата

човеци им трябваше миг, за да осъзнаят, че създанието всъщност не носи метална

ръкавица, а ръката му е заместена от механизъм от метал и зъбни колелца. В

лявата му длан хлабаво висеше един копеш.

– А тук имаме тази велика цивилизация на Дану Талис – продължи горчиво