– Думите означават
колкото дребни магарета. Той ги води на една обща каишка.
Били се обърна да погледне към мъжа с превръзката на дясното око.
– Окото в битка ли го е загубил?
Макиавели поклати глава.
– Не. Сам си го е извадил. За да плати с него на един великан. Още ли мислиш, че
можеш да се справиш с него?
– Може пък и да не мога.
Италианецът посочи с брадичка към вратата.
– А колко дълго мислиш, че ще издържиш срещу върховния воин, Марс Ултор?
Били разпери дясната си длан, обърната надолу, и я разклати насам-натам.
– Или срещу Хел, която властва в царство на мъртвите?
– Не много – призна Били.
– Не много – съгласи се Макиавели. Наведе се напред и доближи устни до ухото
на американеца. – И не забравяй, че Хел не придиря какво месо яде.
Били преглътна тежко. Очите му се стрелнаха към останките на глигана.
– Това лесно би могъл да си ти – рече Макиавели.
– Наистина ти харесва да ми говориш всички тези работи, нали?
– Образователно е.
– Добре тогава, господин образовател и велик стратег. Кажи ми как ще се махнем
от този остров.
Макиавели понечи да поклати пак глава, когато внезапно мъглата се раздвижи и
се завихри между двамата мъже като духната от силен вятър. В двора за разходки
обаче нямаше вятър. Въздухът бе изпълнен с водни капчици. Те наедряха,
сливайки се една с друга.
И изведнъж във въздуха се оформиха очертанията на глава.
Появи се лице: беше дълго и тясно, и личеше, че някога е било красиво. На
мястото на очите имаше две дупки и още една на мястото на устата. После
мъглата се сгъсти, водните капчици побеляха и се превърнаха в коса, и лицето
придоби форма и плътност. Появи се подобие на дрехи: свободна бяла ленена
риза, затъкната в дълги до колената панталони. Краката изчезваха току под
коляното и не се виждаха стъпала.
– Призрак... – извика Били.
Устата на призрака се отвори и затвори, а после се чу глас. Той представляваше
поредица от пукания на водни мехурчета.
– Аз съм Хуан Мануел де Аяла. Аз открих Алкатраз.
– За мен е чест да се запознаем. – Макиавели се поклони и настъпа леко Били.
Били побърза да кимне.
– Чест е. Разбира се.
призракът.
– Борим се срещу един и същи враг – рече предпазливо Макиавели.
8 Убиецът на Били Хлапето. – Б. пр.
Глава 14
Прометей вдигна ръка в желязна ръкавица.
– Дръжте се. Всеки момент ще достигнем най-високата точка на плъзгането си.
Повредената рукма вимана увисна за миг във въздуха. После внезапно се
наклони. В същото време всички тъмни екрани се напукаха и пръснаха, металните
плоскости на пода затрепериха и се изтръгнаха от местата си, и към стените
полетяха болтове и гайки. В машинариите под краката на Прометей пламна малък
пожар. Той го стъпка.
– А сега ще започнем да падаме.
Виманата рухна надолу. Уилям Шекспир превърна един изненадващо тънък писък
в кашлица.
Тъмнокожият Сарацински рицар посегна да го потупа по ръката.
– Сигурен съм, че човек, който е писал толкова много за смъртта, трябва често
да е мислил за нея. Ти си писал за умирането, Уил – рече Паламед.
– Много – отвърна Шекспир с леко разтреперан глас. – Но не толкова за
падането, премятането и разбиването в огнено кълбо.
– Съмнявам се, че ще има огнено кълбо – каза Прометей.
– Много утешително. Значи остава само падането, премятането и разбиването.
Жана д‘Арк се приведе напред.
– Винаги съм харесвала онази твоя строфа: „Какви ли сънища ще ни споходят в
тоз смъртен сън...“ 9 Много поетично. Отношението е много френско. Изненадвам
се, че го е написал англичанин – добави тя с тънка усмивка.
– „Хамлет“ – каза Уил, усмихвайки се немощно. – Една от любимите ми творби.
Паламед се ухили и зъбите му се белнаха върху тъмното му лице.
– А какво ще кажеш за: „Донес ми вест за глад, провал, ярем – смъртта по-
страшна е, а всички мрем“?
– „Ричард II“ – отвърна Шекспир. – Очаквах, че ще се сетиш за това. Чудесна
строфа, макар да съм я писал аз.
Сен Жермен кръстоса крака.
– Трябва да призная, че винаги съм си падал по „Крал Джон“: „О, смърт! Старико
смърт!... Ела при мен, о мой любим жених, и в твойта паст озъбена ще видя най-
сладката усмивка“. – Той метна поглед към жена си. – Още едно твърде френско
отношение, не смяташ ли?
– Определено. Уил, в теб трябва да има френска кръв – настоя тя.
Барда събра ръце в скута си и кимна вежливо. Подобно на повечето писатели,
той обичаше да говори за своите творби и видимо се бе ободрил при повдигането
на темата.
– Е, признавам, че известно време живях със семейство френски хугеноти в
Крипългейт10 в Лондон.
– Френско влияние. Знаех си! – възкликна Жана и плесна с ръце.
– Свършихте ли вече с цитатите за смъртта? – сопна се Скатах.
– О, имам още – предложи Шекспир.
– И тези ми стигат! – Скатах затвори очи и вдиша дълбоко. Някога £ бяха казали,
че ще умре на екзотично място, а тя предполагаше, че трудно ще се намери нещо
по-екзотично от вимана над легендарния остров Дану Талис.
Смъртта не я плашеше. Тя бе прекарала целия си живот като воин. Винаги
