очакваше, че може да умре, и на няколко пъти през хилядолетията това замалко не
се случи. Съжаляваше само че няма да може да види пак сестра си. Ифа бе
пожертвала живота си, за да задържи ужасната Коатликуе далеч от това
Сенкоцарство и от Скатах. А сега самата Ифа бе затворена в тъмния свят на
Коатликуе, обречена на цяла вечност страдания, освен ако не бъде спасена. Само
че кой щеше да я спаси? Кой би бил толкова дързък или смел, че да влезе в
царството на Коатликуе? Скатах се бе заклела, че ще спаси сестра си, но сега
изглеждаше, че няма да може да удържи на думата си.
– Чичо, ти не изглеждаш особено разтревожен от неизбежната ни смърт – каза тя
на Прометей.
– За последен път ти повтарям, момиче, не съм твой чичо – сопна се
червенокосият Древен.
– Не още – сопна му се в отговор Сянката. – Но за стотен път ти повтарям, че ще
бъдеш. И така... сега ще се разбием и ще умрем ли?
– За разбиване, ще се разбием. А дали ще умрем? Може би. Зависи дали
изчисленията ми са били верни.
Скатах се оттласна от седалката си и отиде със залитане до един напукан
илюминатор.
Носеха се право към една гора. Скатах поклати глава. Това не беше възможно.
Бяха се издигнали прекалено високо и не бяха падали чак толкова дълго – как
можеше да има дървета толкова близо?
Не дървета, осъзна тя изведнъж. Дърво – само едно. Падаха към короната на
едно-единствено дърво.
Скатах се хвърли през кабината, блъскайки се в стените, за да надникне през
друг, а после и през трети илюминатор. Дървото беше великанско. Огромно и
усукано, то се издигаше пред тях като гигантска зелена стена. Тя изви глава, за да
погледне нагоре и надолу. Дънерът изчезваше в горите далеч под тях, а върхът на
дървото пробиваше облаците, протягайки се високо в небето. Тя виждаше само
малка част от него, но тази част беше грамадна.
– Игдразил – прошепна Скатах.
– Единственото дърво – потвърди Прометей.
– Първият Игдразил на Дану Талис – изрече с благоговение Скатах.
– Пръв ли? Той е единствен по рода си.
Скатах отвори уста да отговори, но после я затвори, без да каже нищо. Беше
виждала Игдразил и преди. Но дървото, което бе видяла в Сенкоцарството край
Мил Вали – макар да бе огромно, – изглеждаше жалко в сравнение с това. А и без
това Дий го беше унищожил.
– Трябва да седнеш – нареди Прометей. – Веднага!
Сянката се тръшна обратно в креслото си и се вкопчи в подлакътниците. Всички
виждаха как дървото се приближава. Светлината, проникваща през илюминаторите
на рукма виманата, бе станала тъмнозелена и изглеждаше сякаш корабът пада в
гора, макар че всъщност те се насочваха странично под ъгъл към Игдразил.
– Дръжте се! – извика Прометей, когато клоните задращиха и застъргаха по
корпуса на кораба.
А после се блъснаха в масивния дънер на Световното дърво.
Виманата се разцепи надве.
Голяма пукнатина пробяга през кораба и предната половина с Прометей и Скатах
се килна напред, засядайки в мрежа от дебели лиани и гигантски клони. Върху тях
се посипаха листа. Задната половина на кораба, където бяха Жана, Сен Жермен,
Уил и Паламед, бе уловена от група клони, които се огънаха под тежестта £, а
после се счупиха, оставяйки я да падне върху гигантски, широк колкото улица клон
няколко метра по-надолу. Корабът се заклатушка там за миг; после клонът се
наклони с пукот. След миг изпращя пак и във въздуха полетяха трески. Под него
нямаше нищо друго, освен безкрайно падане до облаците далеч долу.
Скатах изпълзя от предната половина на виманата, сграбчи една лиана и бързо
направи от нея дълго въже. Върза единия му край около клона, на който лежеше, и
го спусна в кораба долу.
Прометей свали със зъби металните си ръкавици, уви втора лиана около кръста
си и я спусна в задната половина на кораба, почти право в ръцете на Сарацинския
рицар.
– Бързо, бързо! – изкрещя Скатах. Виждаше, че клонът, на който се крепи
виманата, ще се прекърши всеки момент.
Насинен и оцапан с кръв от едно порязване на челото си, Сен Жермен вдигна
изпадналата в безсъзнание Жана от седалката и я метна на рамо. Стисна с едната
си ръка лианата на Скатах, после я омота около краката си и започна да се набира
с пъшкане по нея. Скатах заби крака в клона и задърпа, скърцайки със зъби,
напрегнала мускулите си до краен предел.
Паламед вдигна треперещия Уил Шекспир, омота лианата на Прометей около него
и я завърза под мишниците му. Погледна нагоре към червенокосия Древен и кимна.
– Тегли.
Мускулите на огромните ръце на Прометей се издуха и той задърпа Шекспир към
безопасността.
Клонът изскърца отново, после изпращя. И се счупи.
Паламед скочи, точно когато клонът се отдели от дънера на дървото, улови се за
десния крак на Уил и увисна, полюшвайки се леко насам-натам.
Прометей изпъшка от допълнителната тежест. Лианата в ръцете му започна да се
изплъзва, жулейки плътта му, протривайки я до кръв; после се заразнищва.
Древният изрева от безсилие.
– Уил – каза Паламед, гледайки нагоре. – Трябва да се пусна...
– Не! – В очите на Барда се появиха сълзи. – Недей, моля те...
– Уил, ако не го направя, и двамата ще умрем. А няма нужда да става така.
– Чакай... – прошепна Шекспир. – Чакай...
