– Госпожице Деър, ти си истинска находка – промърмори той. – Изведнъж
осъзнавам, че от векове съм използвал грешния човешки агент. Дий беше глупак –
полезен глупак, признавам. Но трябваше да използваме теб.
Вирджиния Деър поклати глава.
– Вие винаги сте можели да контролирате доктора. Но нямаше да можете да
контролирате мен.
Озирис кимна.
– Може и така да е. Но щяхме да се отнасяме с теб по различен начин.
– Имаш предвид честно?
– С него също винаги сме били честни – рече искрено Древният. – Но той рядко
беше честен с нас; сигурно го знаеш.
– За какво са ви близнаците?
Озирис поднесе изгорената си ръка към устните си и облиза раната. Яркосините
му очи се взираха спокойно в нея. После той внезапно се ухили.
– Бих могъл да ти кажа, но после ще трябва да те убия.
– Ако не ми кажеш, може пък аз да те убия. – Вирджиния отново имитира
усмивката му.
– Можеш да се опиташ.
– Мога. Но не го искаш наистина – рече Вирджиния.
Изведнъж откъм къщата отекнаха гласовете на Софи и Джош. Озирис и
Вирджиния се завъртяха по посока на звука. Гласовете се усилиха, докато
близнаците се приближаваха.
– Ето какво мисля – рече тихо Вирджиния. – Вие имате нужда от аурите им.
Нуждаете се от силата на Златото и Среброто, за да направите нещо. Нещо
зрелищно. Права ли съм?
– Не грешиш – призна Озирис.
– Само едно нещо ме тревожи – каза тя.
Лицето на Озирис остана безизразно, докато той продължаваше да облизва
ръката си.
– Вие наистина ли сте техните родители?
– Те са наши деца – отвърна той след кратък размисъл. – Цял живот сме ги
подготвяли за това.
Глава 17
Кетцалкоатъл ненавиждаше влагата. Носеше плътен вълнен костюм от три части,
който бе купил в Лондон преди век, и се бе увил в дълго черно кожено палто с
високо вдигната яка. Пъстър шал омотаваше шията му и скриваше долната
половина на устата му. Освен това носеше черна широкопола шапка, на която бяха
закичени пера от собствената му опашка. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици с
кожена подплата. И въпреки всичко замръзваше. Мразеше това Сенкоцарство.
Пернатата змия се обърна, когато огромен черен кадилак с тъмни стъкла отби в
изоставения паркинг на наблюдателницата „Виста Пойнт“. Лъскавата му повърхност
бе осеяна с милиони водни капчици.
Кетцалкоатъл вдигна наполовина ръка, но после осъзна, че вероятно е невидим в
сумрака и мъглата, и отново я свали. Започваше да съжалява за одевешното си
импулсивно действие. Беше оцелял толкова дълго, защото бе самотник; рядко
общуваше със себеподобни. Дори не помнеше кога за последен път се бе срещал с
някой от далечното си минало. Винаги бе по-лесно да си имаш работа с човешки
слуги; те можеха да бъдат контролирани.
От колата излезе шофьор в спретната униформа и с фуражка. Кетцалкоатъл си
помисли, че в походката на мъжа – а нищо чудно да бе и жена – има нещо странно,
а когато извърна глава, на Древния му се стори, че мярна изпъкнали чисто черни
очи. Шофьорът свали фуражката си, разкривайки плешиво теме с дълги прилепови
уши, преди да отвори задната врата.
Оттам излезе една фигура.
Беше висока и елегантна, увита в дълго палто от кожи на животни, каквито не
бяха бродили по земята от еони. И имаше котешка глава. Това беше Бастет.
Кетцалкоатъл гледаше как Древната крачи през паркинга към него и изпита
странно чувство, каквото не бе изпитвал от хилядолетия: страх. Опашката му,
затъкната отзад в колана, се измъкна, подаде се изпод палтото му и затупка
нервно по земята. Може би беше грешка, че се свърза с коткоглавата богиня.
– Много време мина, Кетцалкоатъл – каза тя на древния език на Дану Талис.
Пернатата змия повдигна шапката си и се поклони почтително.
– Твърде много.
Бастет килна котешката си глава на една страна и впи жълтите си очи с тесни
зеници в него. Беше невъзможно да се разгадае изражението £, но Кетцалкоатъл
остана с впечатлението, че е развеселена.
– Благодаря ти, че дойде – каза той. – Не знаех дали ще го сториш...
– О, ние Древните трябва да се подкрепяме – рече Бастет със съскащото си
фъфлене. – Особено пък сега, в тези интересни времена. – Токчетата £ затракаха
по паважа, щом пристъпи напред, извисявайки се над по-ниския Древен. –
Зарадвах се, когато ми се обади. Признавам, че бях изненадана. Но се и зарадвах.
Кетцалкоатъл се зачуди дали коткоглавата Древна говори саркастично; беше
трудно да се определи заради хладнокръвното £ държане.
– Отдавна се каня да се свържа с теб – промърмори той. – Но нали знаеш как
времето все ни се изплъзва?
– Трябва да се събираме по-често, та ние сме на практика съседи – измърка тя.
Тогава той разбра, че Бастет наистина говори саркастично. Мразеше го заради
онова, което бе станало на Дану Талис преди десет хиляди години.
– Значи имаш нужда от помощта ми?
– Да, помислих си, че би могла да ми съдействаш – призна той. – Вече сме
толкова близо, победата е кажи-речи на една ръка разстояние. Не искам да
оставям нищо на случайността.
– Много мъдро. – Бастет направи жест с дясната си лапа и ноктите £ разсякоха
мъглата. – Това твое дело ли е? Добър щрих.
– Благодаря. Предполагах, че ще го одобриш.
– Човеците винаги са се страхували от нощта. Особено от мъгливата нощ.
