Чародейката полностью

– И ти имаш вяра на този капитан?

– Той ми е брат.

– Никога не съм знаела, че имаш брат.

– Той напусна Дану Талис много преди потъването. Промяната бе жестока към

него. Но когато ми потрябва някой, на когото да се доверя, знам, че мога да

разчитам на брат си. Той се зарадва – дори гореше от нетърпение – да ми помогне.

– Зъбите на Кетцалкоатъл се белнаха в противна усмивка. – В края на краищата,

ако не можеш да разчиташ на семейството си, на кого тогава?

– В такъв случай за какво съм ти аз? – попита Бастет, пренебрегвайки

заяждането. Нейният син Атон я бе предал. – Май дочувам едно но... – подкани го

тя.

– Семейство Фламел и техните спътници ще направят всичко по силите си, за да

ни попречат.

– Значи трябва да премахнем двамата Фламел, Прометей и Нитен?

– Да, а разполагаме с много малко време, за да ги сразим, преди да са

пристигнали подкрепленията им.

Очите на Бастет се присвиха, втренчени в Пернатата змия.

– И си сигурен, че те нямат други съюзници в града?

– Всички други са на острова. – Той се ухили. – И се надявам да станат апетитна

закуска на някоя ужасна твар.

Бастет потри ръце. Когато ноктите £ се удариха едни в други, полетяха искри.

– Значи работата е проста. Ще разделим силите им. Ще пратим нещо да отвлече

вниманието на воините, Прометей и Нитен. Без тях Никола и Пернел не са нищо

повече от безсмъртни човеци, които стареят при всяка употреба на силите си.

Знам, че аурите им отслабват.

– Какво можем да пратим? Не ми е останало нищо.

– На мен обаче ми е останало. – Тя бръкна в един от джобовете си и извади

кожена кесия. Разклати я и нещо вътре изтрака. – Помниш ли тези Драконови зъби?

– Спартите18 – каза той.

Бастет кимна.

– Неунищожимите земни воини.

– Идеално. Просто идеално. – Кетцалкоатъл погледна пак часовника си и

светещият циферблат озари лицето му в зелено. – След пет... четири... три... две...

едно.

Целият град потъна в мрак.

Отвсякъде заехтяха аларми против крадци, когато резервното им захранване се

включи. В обгърналата всичко мъгла те звучаха като писукане на мишки.

18

Буквално посети – непобедими воини, които израстват от посетите в земята драконови зъби

(древногръцка митология). – Б. пр.

Глава 18

– Кой си ти? – изхъхри доктор Джон Дий. Усещаше, че лежи върху металния под

на вимана и вибрациите £ отекваха в цялото му тяло. При отслабналото му зрение

всичко наоколо тънеше в мъгла, а фигурата, седнала пред контролните уреди,

представляваше само една сянка.

– Казах ти, наричам се Маретю. – Полукръг от метал проблесна в светлината

пред лицето на Дий. – Понякога ме наричат

мъжът с куката . Макар че е по-скоро

сърп, отколкото кука.

Магьосника откри, че още е увит в анорака, с който го бе загърнал Джош.

Придърпа го по-плътно около съсухреното си тяло и се опита – неуспешно – да

изправи снага.

– Имам чувството, че би трябвало да те познавам – прошепна той.

– Би трябвало. Срещали сме се достатъчно често.

– Не сме – възрази Дий. – Никога не бих забравил куката.

– Предполагам – рече загадъчно Маретю.

– Млади човече – започна Дий, при което Маретю избухна в смях. – Какво

толкова смешно има?

– Отдавна не са ме наричали млад.

– На мен ми изглеждаш достатъчно млад. Гласът ти е на млад човек и си

достатъчно силен, за да ме носиш. Аз съм стар; почти на петстотин години. Колко

си живял ти на тази земя? – попита безсмъртният.

Но мъжът с куката запази мълчание, докато виманата се носеше с тихо бръмчене

през ясното синьо небе. После, точно когато Дий започна да подозира, че няма да

получи отговор, мъжът заговори, а гласът му бе непоносимо тъжен.

– Магьоснико, аз съм живял на тази земя десет хиляди години. И съм прекарал

може би десет пъти по толкова, обикаляйки Сенкоцарствата. Вече дори аз самият

не знам истинската си възраст.

– Значи си Древен?... Велик древен?... Архонт? Не си Земен господар. Да не би

случайно да си Предтеча?

– Не. Не съм нито едно от тези неща – рече Маретю. – Аз съм човек. Нещо малко

повече от обикновен човек и нещо много по-малко. Но съм си човек.

Воят на двигателя стана по-нисък и корабът започна да се спуска.

– Кой е господарят ти?

– Нямам господар. Служа на себе си.

– Тогава кой те е направил безсмъртен? – попита Дий, обърквайки се все повече.

– Ами, предполагам, че ти, в известен смисъл, доктор Дий – засмя се Маретю.

– Не разбирам.

– Ще разбереш. Търпение, докторе, търпение. С времето всичко ще ти се изясни.

– Не ми остава много време. Озирис се погрижи за това.

Виманата се спусна по-ниско и шумът от двигателя спадна до глухо бучене.

– Къде отиваме? – попита Дий.

– Водя те да се срещнеш с някого. Той те чака от дълго време.

– Знаел си, че идвам?

– Докторе, аз винаги съм знаел, че ще дойдеш тук. Следя те от момента на

раждането ти.

Дий беше уморен; тежко като олово изтощение заплашваше да го надвие, но той

знаеше, че ако затвори очи, вероятно никога повече няма да ги отвори. Намери

сили да попита:

– Защо?

– Защото имаш да изиграеш роля. В дългия си живот съм открил, че съвпадения

не съществуват. Всичко е част от една схема. Номерът е да видиш схемата, но за

това е нужна дарба – или може би проклятие, – което малцина притежават.

– И ти можеш да видиш тази схема?