четина. По бузите и брадичката му тъмнееха наболи косми. – Докато ти... моята
аура май ти се отразява добре. Изглеждаш млад.
– Не чак толкова – подразни я той.
– Не чак толкова – съгласи се тя. – Но достатъчно. Никой не би предположил, че
след няколко месеца ще навършиш шестстотин седемдесет и седем години.
Той стисна ръката £.
– Никога няма да отпразнувам този рожден ден. Но все пак – добави с усмивка –
шестстотин седемдесет и шест не е зле.
– Помни, всеки път, когато използваш аурата си, хабиш от малкото енергия в
скарабея. – Тя докосна камъка, който Никола носеше на врата си. Бяла искра
прескочи между пръстите £ и плата.
– Ще се постарая да я пазя до момента, в който имам нужда от нея.
– Това ще е скоро. Онзи номер с папагала може да ти е струвал час-два живот.
Никола поклати глава.
– Около трийсетина минути. И си заслужаваше. Бях забравил какво удоволствие е
да летиш. Освен това научих много неща. Открих, че Макиавели и Били вече са
наши съюзници.
– Нямам му доверие.
– На кого?
– И на двамата. Но особено на Макиавели. С Дий поне винаги знаеш какво е
положението.
– Винаги съм изпитвал известно съжаление към английския магьосник – призна
Никола. – А към италианеца съм хранил неохотно уважение. Мисля, че при други
обстоятелства бихме могли да станем приятели.
Вълшебницата направи гримаса.
– Помниш ли връх Етна? – попита тя.
– Ти го победи. И освен това го рани.
– Той те отрови. И накара вулкана да изригне!
– Честно казано, не мисля, че вината е изцяло негова. Това, което пробуди
вулкана, беше страничен продукт от твоята аура. Но виж... сега времената са
странни. Стават много неща, за които нямаме и представа. Нека приемаме
съюзници които и да са те. Освен това – добави той с широка усмивка – до
сутринта ще сме мъртви и това няма да е наш проблем!
– Ти си невъзможен! – Пернел издърпа дланта си и скръсти ръце. – Не говори
така.
– Вярно е.
Пернел се обърна в стола си, за да погледне надолу по улицата, взирайки се през
мъглата.
– Къде ли са момчетата? – зачуди се тя.
– Умишлено сменяш темата, нали?
– Да.
Още докато изричаше това, две фигури – едната едра, а другата слабичка –
изникнаха в гъстата, кълбяща се мъгла. Бяха Нитен и Прометей. Едрият Древен
носеше картонен поднос с три големи бели хартиени чаши. Нитен носеше по-малка
чаша и си гризваше от една паста, подаваща се над ръба на кафява хартиена
кесия.
Древният приклекна до Никола и Пернел и им подаде димящи чаши кафе.
– Решихме, че след като сте французи, ще предпочетете кафето пред чая. – Той
хвърли поглед към японския безсмъртен. – Всъщност идеята беше на Нитен.
– Аз си взех чай – каза Нитен.
– Освен това оставих кафето черно. В торбата има малко захар.
– Благодаря. – Пернел обхвана бялата чаша с длани и отпи внимателно, после
наведе глава, за да не види той отвращението върху лицето £. – Трябва му захар –
промърмори тя.
– Какво открихте? – попита Никола. Посръбна от чашата си. – Не е зле. Трябва му
захар. – Нареди в ръката си три кафяви пакетчета, скъса ги и изсипа кристалчетата
в кафето.
– Затварят достъпа до града – каза Прометей. Прокара ръка през косата си.
Вчера тя беше червена; сега имаше мръсен сиво-бял цвят и бе поръсена с водни
капчици. – Огледайте се: юни е и сме на Кей 39. Наоколо трябва да греят светлини
и да гъмжи от хора. А е практически пусто. В ресторанта имаше работещ
телевизор. По улиците са станали десетки катастрофи, летището е затворено и
целият морски трафик е спрян. Говори се за затваряне на залива и моста „Голдън
Гейт“. По новините разправят, че това била най-лошата мъгла от цял век насам.
Никола си пое дъх.
– Това не е обикновена морска мъгла. Какво – или може би трябва да кажа
подушваме? – попита той.
Нитен поклати глава.
– На мен ми мирише на смърт и гнилоч.
Никола хвърли поглед към жена си.
– Ти познаваш ли миризмата?
Тя също поклати глава. Отдалечи чашата от лицето си, за да вдиша дълбоко.
– Гниещо месо. – Бързо върна чашата, за да прогони вонята със силния аромат
на кафе. – Може да е всеки от половин дузина Древни. Някои от тях миришат
наистина странно и изглежда мнозина предпочитат мириса на месо. – Тя се усмихна
на Прометей. – Не се обиждай.
– Не се обиждам. Аз лично никога не съм си падал особено по него. – Прометей
довърши кафето си на една глътка, после смачка чашката и я хвърли в близкото
кошче. – На Западния бряг има две възможности. Може да е Кетцалкоатъл или в
по-лошия случай – Бастет. И двамата предпочитат да
– Кой мислиш, че е? – попита Пернел.
Прометей поклати глава.
– Одеве си помислих, че може да е Кетцалкоатъл. Усетих във въздуха лек дъх на
екзотични подправки.
Нитен вдиша дълбоко.
– Не го усещам. Надушвам само миризма на развалено месо и може би – само
може би – слаб мирис на котка. Макар че може да идва и от истинска котка някъде
наблизо – добави той.
– А може да са и двамата Древни – подхвърли Пернел.
Прометей поклати решително глава.
– Не, това е невъзможно. Те винаги са били заклети врагове.
– Защо? – попита Нитен.
– Заради нещо, случило се много отдавна, преди потъването на Дану Талис. Няма
начин да се съюзят.
