завита опашка, а третата – леопардови шарки по лицето и голите си рамена. Всички
имаха мустачки. Те оставиха на масата кошници с плодове и се оттеглиха безшумно
на четири крака.
– Генетични манипулации? – попита Вирджиния.
– Нещо такова – каза Озирис. – Комбинация от знанията на Земните господари,
Архонтите и Великите древни, задействана от нашите аури. Двамата с Изида
създаваме безчет Сенкоцарства. Трябва да ги заселим. А човеците не са
подходящи за всеки свят. Средностатистическият човек се бори за оцеляване дори
тук. Затова ги изменяме леко, даваме им повече предимства. Жените-котки
например ще се справят добре в свят-джунгла, а кучетата и прасетата ще ги
изпробваме като ловци и следотърсачи. Те са достатъчно приспособими, за да
живеят в множество различни среди.
– Това наука ли е или магия? – попита Вирджиния.
– Кой беше казал, че всяка достатъчно напреднала наука е неразличима от
магията? Айнщайн? Нютон?
– Кларк – рече тя тихо.
– Човеците по принцип са уязвима раса. Ние им предоставяме някои от
предимствата, които природата е забравила да им даде.
– Хората са се разселили по цялото земно кълбо, на места с какви ли не условия,
без вашите предимства – рече ледено Вирджиния. – Те се приспособяват – винаги
са го правили и винаги ще го правят. Това, което вършите, е грешно.
– Мненията ни по този въпрос се различават.
– Ненавиждам тези думи.
Озирис и Вирджиния Деър седяха от двете страни на кръгъл басейн в малък
затворен двор. Над тях имаше шарена копринена тента, която ги пазеше от косите
слънчеви лъчи. Въздухът бе напоен с аромата на цветя. Вирджиния бе израсла в
гората и по-късно бе учила ботаника и градинарство, но разпознаваше твърде
малко от заобикалящите я растения. Огромни водни лилии покриваха повърхността
на басейна и почти прозрачни жаби с големина на нокът се движеха бавно по
листата им, следвайки слънцето. Жабите фучаха като котки.
Озирис се бе преоблякъл в свободна бяла ленена риза и бели панталони, които
свършваха доста над глезените му. Ходилата му бяха боси и американската
безсмъртна забеляза, че ноктите на краката му са боядисани в черно.
– Какво стана с анпу? – попита Озирис.
В гранитносивите очи на Вирджиния трепна златна искрица, когато тя извърна
поглед от масата.
– А, това ли? – рече безгрижно. – Стояха на пътя ми.
– Щяха да се махнат, ако се бяхте идентифицирали. Това беше грешка. – Озирис
се усмихна, но усмивката му не бе нищо повече от движение на устните; в нея
нямаше вложено искрено чувство.
– Грешката им беше, че се опитаха да ме спрат.
– Винаги ли се разправяш толкова безмилостно с онези, които стоят на пътя ти?
– Да. – Усмивката £ бе досущ като тази на Древния. – Не понасям никого и нищо,
което се опитва да ограничи свободата ми.
– Ще го запомня.
– Запомни го. Израснала съм без нищо. Без дрехи, без храна, без пари, без
собственост. Единственото, което имах, бе свободата. Научих се да я ценя.
Озирис събра длани пред лицето си.
– Ти си интересна личност, Вирджиния Деър.
– Не бих казала. Всъщност съм много простичка личност и правилото ми е също
толкова просто: не стой на пътя ми и аз няма да стоя на твоя.
– И това ще запомня.
Смехът на Софи ги накара да се обърнат. През една стъклена стена зърнаха
близнаците, които изследваха огромната кръгла къща.
– За първи път я чувам да се смее – отбеляза безсмъртната и се обърна пак към
Древния, за да го изгледа внимателно. – Пристигането им тук не беше изненада.
Оставам с впечатлението, че се приближаваме към завършека на някакъв план,
съставен много отдавна.
Озирис се облегна в стола си, който бе издялан от къс чисто злато, и отново
събра ръце пред лицето си.
– Много си проницателна.
– Който ме подценява, го прави на свой собствен риск. – Тя се усмихна. – Моят
Древен господар го стори... а ти знаеш какво се случи с него.
– Чудя се дали ще бъдеш толкова смела без флейтата си – отбеляза Озирис.
Вирджиния бръкна под ризата си и извади простата дървена флейта. Изтръска я
от платнения £ калъф и слънчевата светлина заигра по спиралните шарки,
издълбани в дървото. Озирис се вцепени и тя забеляза как ръката му се спусна
към стола. Предположи, че в някой от подлакътниците има скрито оръжие – може
би нож или шурикен. Изведнъж Вирджиния хвърли флейтата срещу Древния.
Озирис улови инструмента във въздуха – а после изсъска, когато плътта на
ръката му зацвърча и задими. Метна флейтата към басейна, но Вирджиния я хвана,
завъртя я веднъж, за да я накара да запее, а после я мушна обратно в калъфа и я
прибра под дрехите си с едно плавно движение.
Озирис падна на колена и пъхна ръката си във водата.
– Можеше да ме предупредиш – каза той.
– Ако ти бях казала, че няма да можеш да я задържиш, щеше ли да ми
повярваш?
– Вероятно не – призна той.
– Една демонстрация струва колкото хиляда думи.
– Попадал съм на такива артефакти и преди – каза Озирис. – Някои са дело на
Земните господари или Архонтите. Никога не успях да разбера защо Древните не
могат да ги докосват. Ти знаеш ли?
– Да – каза тя простичко.
– Но няма да ми кажеш.
– Не, няма.
Озирис се върна до златния си стол и седна. От дясната му ръка върху белите
плочи капеше вода.
