– Трудно е за обясняване. А, впрочем, напомни ми да ти разкажа за леля Агнес.
Джош премигна.
– Предполагам, че тя не е леля Агнес.
– О, мисля, че е. Но е и нещо много, много повече. Научи ме, че всички магии са
равни и никоя не е по-могъща от останалите.
– Вирджиния ме обучи на Въздушна магия – рече срамежливо Джош.
– Харесваш я, нали?
– Не е лоша.
– Наистина я харесваш! – Усмивката на Софи помръкна. – Иска ми се тя да беше
тук сега... иска ми се тук да имаше някой, който да ни посъветва как да постъпим.
– Не ни е нужен никой, сестричке – каза Джош. – Никога не сме се нуждаели от
други хора. Ще направим онова, което смятаме за правилно. Не онова, което Изида
и Озирис искат или смятат, че могат да ни принудят да сторим. Ние сме могъщи –
може би по-могъщи, отколкото си мислят.
Софи кимна в знак на съгласие.
– Как ни нарече Озирис: най-важните хора на света на това време и място.
– О, аз мисля, че сме още по-важни – ухили се Джош. – Мисля, че сме една от
променливите, които те са забравили да вземат предвид.
– Променливи и неконтролируеми.
Глава 27
Били Хлапето следваше Макиавели и Черния ястреб по тесния тунел.
Мръснобялата светлина на едно сияещо кълбо от енергия трепкаше по мокрите
стени и капеше от тавана. Въздухът вонеше на мъртва риба и гниещи водорасли.
– Това е отвратително – промърмори Били.
– Склонен съм да се съглася с теб – рече Макиавели. – Но съм бил и на по-лоши
места. Напомня ми малко за...
– Не ми казвай. Не искам да знам – изсумтя Били. Направи крачка напред и
затъна до глезена в зловонна кал. Един смрадлив мехур се пукна, опръсквайки
джинсите му с мръсотия.
– Когато това свърши, ще изгоря тези ботуши. А са ми любимите.
– Харесвам те, Били – каза Макиавели. – Винаги си такъв неизменен оптимист.
Предполагаш, че в края на това приключение ще сме живи, за да си купиш нови
ботуши.
– Ами не знам за теб, но аз лично не смятам да умирам, това е сигурно. – Зъбите
на Били се белнаха в полумрака. – Двамата с Черния ястреб сме попадали в някои
доста напечени ситуации през годините. – Той погледна над рамото на италианеца и
повиши глас. – Тъкмо казвах...
– Чух те, Били – рече тихо Черния ястреб. – Всъщност сигурен съм, че току-що
всичко на този остров те чу.
Били поклати глава. Посочи с палец към тавана.
– При този шум? Съмнявам се. – Ревовете, врещенето и крясъците на събраните
горе чудовища проникваха през скалите. – Но да гледаме на нещата от добрата им
страна. Поне все още са на острова.
– Трябва да започнем да се притесняваме едва когато стане тихо. Наистина тихо
– каза Черния ястреб. – Това ще означава, че или се прокрадват към нас, или са
напуснали острова.
– Впечатляваща логика. Това да не е някаква мъдрост на индианските
следотърсачи? – попита Макиавели.
Черния ястреб поклати глава.
– Просто здрав разум. – Той спря и посочи нагоре. – Там.
Ръката на италианеца се раздвижи и сияещото кълбо се понесе по тунела, за да
освети правоъгълен вход. За разлика от останалата част от стените, които бяха
покрити с водорасли, миди и кал, тук повърхността им бе почистена и се виждаха
оригиналните неравни тухли, използвани за построяването на тунела.
– Това е пещерата, за която ви разправях – рече Черния ястреб. – Когато
свърших с Нерей, някои от онези русалки ми бяха малко ядосани.
Били Хлапето се ухили и отвори уста да каже нещо, но Макиавели посегна и го
стисна за ръката, за да мълчи.
– Тъй като не ми оставаше кой знае какъв избор – продължи Черния ястреб, – се
оттеглих по-навътре в тунела. Жените ме преследваха – дори и без крака се
движеха доста бързо, издърпвайки се напред с ръце и пляскайки с опашки.
Приличаха на сьомга, която плува нагоре по реката. Виеха и съскаха, докато не
стигнах до онзи завой там. А после спряха, сякаш бяха налетели на стена. – Черния
ястреб вдигна ръка и зловонният въздух в тунела се изпълни с острия и чист билков
аромат на сарсапарила. Бледозелени пламъци затанцуваха по върховете на
пръстите му, а после се издигнаха нагоре, за да образуват безформен облак с цвят
на изумруд. Стените на тунела оживяха от трепкаща сребристозелена светлина. –
Тогава видях това – каза той.
– Какво е? – прошепна Били, взирайки се в стените.
Черния ястреб протегна дясната си ръка и я прокара по стената. Тя бе покрита с
фин, блестящ слой, който полепна по пръстите му на дълги, ефирни нишки.
– Паяжина – каза той. – Стените са покрити с паяжина.
– За това са нужни много паяци – рече нервно Били.
Черния ястреб махна с ръка и зеленият облак се понесе навътре в тунела,
осветявайки го.
– Можете да видите, че е разкъсана на някои места, значи нещо едро е минало
оттук. – Той пристъпи напред и вдигна парче дърво от калта. – Но интересът ми бе
привлечен от ето това. Тъкмо го бях открил, когато чух гласовете ви. – Черния
ястреб протегна напред пръчка от здраво черно дърво, дебела два-три
сантиметра, към която бе прикрепен дълъг и плосък листовиден връх. Макиавели и
Били се наведоха да разгледат оръжието.
– Това е копие – каза Били. – И то старо. Шарката по върха не ми е позната. Не е
характерна за Америка..
– На мен ми прилича на африканска... може би зулуска – рече Макиавели.
