Чародейката полностью

когато имаше само колкото за себе си , пак оставяше пакетчета с храна , висящи по клоните на дърветата. Стараеше се капаните и мрежите им да са

винаги пълни. Грижеше се за тях по начини , по които никой не се е грижил за

теб. Местните го знаеха и те почитаха заради това.

Ти прие безсмъртието от един Древен , когото презираше , просто за да

имаш повече време да помагаш на онези , които са в нужда. И от векове насам

криеш жаждата си за справедливост зад маска на незаинтересованост.

Малцина те познават , а дори и тези малцина смятат , че се интересуваш само

от себе си . Даже английският магьосник , който мисли , че те познава по -добре

от всеки жив човек , не знае нищо за теб. Не познава истинската Вирджиния

Деър.

Аз обаче те познавам.

Знам , че винаги си презирала високомерието на властите. Винаги си се

застъпвала за онези , които нямат собствен глас. А сега се намираш в земя , където има цяла една безгласна класа , където шепа Древни , много от тях

толкова подвластни на Промяната , че са станали почти неразпознаваеми , продължават да стискат властта. И което е по -лошо , нямат намерение да я

пускат. Смятат да унищожат или поробят човечеството. И са твърдо

решени да сложат край на света , който познаваш , в който си израсла. Хората

в Дану Талис имат нужда от глас , Вирджиния Деър. Имат нужда от някой , който да говори от тяхно име.

Имат нужда от теб.

Сълзите на Вирджиния се изпаряваха със съскане от камъка.

Една загърната в бяла роба фигура влезе в уличката и безсмъртната премигна

бързо, за да скрие сълзите си. Досега никой мъж не я бе виждал да плаче.

Пъхна плочката под ризата си. Допирът на камъка върху кожата £ бе хладен.

– Аз също получих една такава – рече тихо Маретю. – Авраам ги остави за онези,

които обича или уважава. За Дий нямаше – добави той, присвивайки насмешливо

очи.

– Не познавам този Авраам – каза тя. Очите £ бяха влажни от непролети сълзи.

– Само че той те познава – отвърна Маретю.

– По неговите думи, ти също си бдял над мен в гората.

– Така е.

– Защо?

– За да си в безопасност. Авраам те пазеше от неприятности, грижеше се да си

нахранена и облечена. А аз... ами аз те закрилях.

– Защо?

– Някога беше мила с мен... или по-точно ще бъдеш мила с мен в бъдещето.

– Познавам те, нали? – прошепна Вирджиния. – Срещала съм те и преди.

– Да.

– Името ти не винаги е било Смърт – каза тя.

– Имал съм много имена.

– Ще разбера кой си – обеща Вирджиния. – Ще открия истинското ти име.

– Можеш да опиташ. Току-виж си успяла.

– Ще те хипнотизирам с флейтата си – заплаши го тя полунашега. – Тогава ще ми

кажеш.

Маретю поклати глава.

– Никой магически предмет не може да ми повлияе.

– Защо?

– Заради това, което съм – рече той простичко. – Но трябва да знам: с нас ли си,

Вирджиния? Ще се биеш ли за хората на Дану Талис и бъдещето на твоя свят?

– Нужно ли е да питаш?

– Трябва да чуя твоето да.

– Да – каза тя простичко.

Глава 36

Софи Нюман се взря в отражението си в огледалото с полирана сребърна рамка.

В първия миг не можа да се познае.

Спомени затрепкаха и затанцуваха.

...за момиче в сребърна броня на върха на една пирамида...

Тя премигна и пред нея се изниза бърза поредица от образи на момичета и млади

жени през вековете, в най-разнообразни костюми, някои в битка, други на полето

или в класната стая, в пещери и замъци, и в палатки сред брулени от вятъра

степи...

И макар че лицата им бяха различни, всички имаха руса коса и сини очи.

Софи посегна и докосна стъклото. Осъзна, че вижда своите предшественички

през хиляди години и стотици поколения. Но дали тя бе първата или последната в

тази редица?

Беше намерила сребърната броня, когато се върна в стаята си. Тя лежеше на

леглото като триизмерен метален пъзел. Софи приседна, вгледа се в нея и дълго

мисли дали да я облече.

Накрая, по причини, които не разбираше съвсем, започна да си я слага част по

част.

Младата жена, която се взираше сега в нея от огледалото, бе облечена в

полупрозрачна сребърна броня, изработена по формата на тялото £. Прилягаше £

толкова плътно, че не би могла да е направена за никой друг. Бронята нямаше

украса и бе полирана до огледален блясък. През метала се виждаше отчасти

меката като коприна ризница отдолу. Беше обута във високи до коляното сребърни

ботуши, обшити с велур, със страховити шипове на пръстите, а сегментираните £

сребърни ръкавици бяха снабдени с дълги нокти. На Софи не £ харесваше дори да

ги гледа. Към гърба £ бяха прикрепени две празни сребърни ножници и макар че тя

претършува стаята и гардероба, не можа да открие никъде оръжия.

На вратата се почука.

– Аз съм – извика Джош.

– Отворено е – отвърна Софи.

Джош влезе в стаята, облечен в почти същата броня. Неговата обаче бе златна,

както и ризницата под нея. Той се смееше и очите му блестяха от удоволствие.

– Някога мислила ли си, че ще ни дадат брони? – Джош отвори и затвори ръце,

сгъвайки пръстите си. Металът шушнеше като коприна. – Това е метал, но