същевременно е и стъкло. Някакъв вид керамика или нещо от този род. Сигурно е
много високотехнологично.
Софи гледаше брат си в огледалото.
– Твоята по мярка ли ти е?
– Пасва ми като ръкавица – започна той, а после млъкна. – Мислиш ли, че са
изработени за нас?
Софи кимна. Нямаше никакво съмнение.
– Специално за нас.
Той се завъртя бавно.
– Какво мислиш – готина е, нали?
Тя се усмихна.
– Супер е. Имаше ли някакви проблеми с обличането £?
Той поклати бързо глава.
– Знаеш ли, мислех си за това. Беше странно – напъхах се в нея, като че ли съм я
носил цял живот. Знаех къде е всяка закопчалка, къде влизат всички ремъци, как
да я пристегна.
Софи кимна.
– Аз също. – Потупа го по рамото, където се виждаха празните ножници. –
Изглежда, не ни вярват достатъчно, за да ни дадат последната част от костюмите
ни.
– Обзалагам се, че тези са предназначени за четирите Меча на силата. Два за
мен, два за теб.
– Чудя се кои ли два ще получиш ти? – попита небрежно Софи, макар че някъде
дълбоко в съзнанието си вече знаеше отговора.
– Дий използва мечовете, за да създаде лей-портала на Алкатраз. – Джош
престана да се оглежда и се взря в сестра си. – Мечовете паднаха ли през портала
с нас? Не помня да съм ги видял.
– Аз помня – отвърна Софи. – Когато скочих след теб, те се катурнаха в дупката.
Видях ги, когато отворих очи. Помислих ги за ръждиви парчета метал, но после
Озирис ги събра точно преди да отлетим и аз осъзнах, че са важни.
– И сега какво? – попита Джош.
Софи хвана брат си за ръката и го отведе до стъклената стена. Бутна я и излезе
в градината. В ароматния въздух се долавяше слаба воня на сяра от вулкана и се
виеха ситни частици черни сажди и сива пепел. Градината бе пуста и Софи поведе
Джош към един фонтан, където каменен мамут изстрелваше във въздуха струя
вода от вдигнатия си хобот. Ромонът на водата бе тих и мелодичен.
– Какво ще правим? – попита тя с напрегнат шепот. – Всеки път, като започна да
мисля за ставащото, ми призлява. Тези хора... – Тя махна с ръка по посока на
къщата. – ...Тези хора – дори не съм сигурна дали са нашите родители – са
толкова различни.
– Наистина са различни – съгласи се Джош. – Известно време си мислех, че мама
и татко са били отвлечени и заменени с двойници, като във филма „Нашествието на
крадците на тела“.
– А сега? – попита Софи.
– Сега мисля, че са същите хора, с които сме израсли. Изглеждат като тях,
вървят и говорят като тях, дори имат същите дребни особености, но не са хората,
които познаваме.
– Не са – съгласи се Софи.
– И явно след като вече сме тук, под техния контрол, са зарязали всички
преструвки от Земята. Виждаме ги такива, каквито са в действителност. – Той
топна ръкавицата си във водата и загледа как тя се оцветява в златисто. Въздухът
изведнъж замириса на цитруси. – Виж! Това е портокалов сок!
– Джош. Съсредоточи се!
– Звучиш ми точно като мама или Изида, или както там £ е името. Те са различни
– повтори той. – Но знаеш ли какво: вкъщи те винаги си бяха малко странни. Не
бяха като нормалните родители.
Софи кимна.
– Не съм сигурна какви са нормалните родители – призна тя.
– Помисли си. Те не ни окуражаваха да имаме приятели. Никога не са ни оставяли
да спим у някой друг. Никога не сме ходили на излети.
– И постоянно сменяхме училищата – прошепна Софи. – Те са ни изолирали.
– Точно така.
– Но ние все пак имахме приятели.
– Случайни приятели, но не и най-добри приятели. Коя е твоята най-добра
приятелка? – Джош изгледа предизвикателно сестра си.
– Ами, Ел...
– Която е в Ню Йорк и не си я виждала от колко време?
Софи кимна.
– От много.
– Ние никога не сме имали нормално детство – продължи Джош. – Татко – Озирис,
отсега нататък ще го наричам просто Озирис – е прав: ние бяхме обучавани на
необикновени неща. Не ме разбирай погрешно, някои от тях бяха забавни. Но нима
посещаването на археологични разкопки е нормална семейна екскурзия? В
годината, когато исках да отидем в Дисниленд, отидохме в Мачу Пикчу.
– Където ти стъпи в...
– Знам. Изучавахме история, археология, показваха ни древни езици, водеха ни по
музеи да гледаме оръжия и брони. – Той почука с метални пръсти по гърдите си. –
Когато за първи път видях това, ми се стори страшно познато. Колко други
шестнайсетгодишни...
– Петнайсет и половина – поправи го Софи.
– ...петнайсет и половина годишни знаят, че това е броня в готически стил от края
на петнайсети век.
Софи се засмя.
– Аз не го знаех.
– Но аз го знаех.
– Ти си малко вманиачен на тази тема.
– Как се наричат обувките ти? – попита той.
Софи сведе поглед към металните си ботуши с шипове.
– Сабатони – отвърна моментално.
Джош се ухили.
– Сигурен съм, че всеки петнайсет и половина годишен знае това. Бас държа, че
модерната ти приятелка Ел сигурно има някой чифт.
Софи се засмя.
– Тя щеше да си ги купи от бутик в Гринуич Вилидж.
– И да ти прати дълъг имейл...
– Със снимки...
– Със снимки на обувките, на бутика и на кафето с поничка, което е изпила после.
Въздухът затрепери, една вимана прелетя ниско над къщата и се скри от поглед.
И двамата зърнаха Озирис на пилотското място и смехът им заглъхна.
– Те са ни подготвяли – каза Софи. – Обучавали. Така че какво ще правим?
