– Каквото чувстваме, че е правилно – отвърна той.
– Правилно за кого? За нас, за тях?
– Когато се съмняваме, ще следваме сърцата си. Думите могат да бъдат
фалшиви, образите и звуците могат да се манипулират. Но това... – Той се потупа
по гърдите, над сърцето. – Това винаги е истинско.
Софи го погледна, а очите £ бяха ококорени от изненада и възхищение.
– Някой ми го каза – добави той бързо и по бузите му изби руменина.
– Фламел? – предположи тя.
– Дий.
Плъзгащите се стъклени врати се отвориха и се появиха Изида и Озирис. Бяха
облечени в прости бели керамични брони и всеки от тях носеше два меча, по един
във всяка ръка.
– Изглеждат като излезли от „Междузвездни войни“ – промърмори Джош.
Затананика си тихичко „Имперския марш“.
Сестра му прехапа устни и го побутна със заострения си ботуш, за да го накара
да млъкне. Нещо £ подсказваше, че смехът няма да бъде приет добре.
Изида и Озирис спряха пред децата – Изида пред Джош, а Озирис пред Софи.
– Изглеждате великолепно – рече Изида. – Ще направите отлично впечатление.
– Изглеждате като владетели – съгласи се Озирис. – А всеки владетел има нужда
от меч, символ на властта и могъществото. И е съвсем справедливо легендарните
близнаци да имат по два меча-близнаци.
Изида вдигна двата меча, които държеше. Те бяха почти еднакви; имаше само
дребни разлики в детайлите по кожените им дръжки. Всеки от тях бе дълъг около
петдесет сантиметра и бе изработен от едно-единствено парче блещукащ сив
камък.
– Тези мечове са стари, по-стари от Древните, от Архонтите и дори от
Предтечите. Говори се, че били направени от Земните господари, но се съмнявам:
те са използвали различни материали. През хилядолетията тези мечове са имали
множество имена и са били носени от императори и крале, от рицари и прости
воини. Но винаги са били твои, Джош. – Тя вдигна високо двата каменни меча и
слънцето заблестя по остриетата им. – Това е Кларент, Огнения меч, а това е
неговият близнак Екскалибур, Ледения меч. – Докато говореше, Изида мина зад
Джош и пъхна двата меча в празните ножници на гърба му: Кларент отляво,
Екскалибур отдясно.
– А ти, Софи, ще носиш Дюрандал, Въздушния меч, и Жуайоз, Земния меч – каза
Озирис, пъхвайки мечовете в празните сребърни ножници на гърба на момичето. –
Това са оръжията, носени от владетелите на Дану Талис от поколения насам. Сега
са ваши.
Изида и Озирис отстъпиха назад.
– От хилядолетия мечтая за този миг – прошепна Изида. – Мига, в който
легендарните близнаци ще застанат пред нас в броните на господари на Дану
Талис.
– Хайде – каза Озирис – да вървим да предявим рожденото ви право.
Глава 37
Той беше Атон, господар на Дану Талис.
Вчера бе властвал над най-великата империя, простирала се някога по земята.
Вчера милиони го бяха боготворили, почитали и уважавали: Велики древни,
Древни, човеци и всички останали, дори животните и хибридите му бяха отдавали
почит. През дългия си живот беше постигнал толкова много, но най-голямата му
гордост бе, че бе обединил населенията на островната империя и на света отвъд.
Вчера бе срещнал Смъртта.
И в този миг всичко се бе променило.
Беше предаден от майка си и брат си, обвинен в измяна, пленен и хвърлен в една
килия дълбоко под Тартар26 , крепостта-затвор. На това ниво имаше една-
единствена килия: кръгла каменна клетка върху кръгъл остров насред бълбукащо
езеро от лава. Единственият път до и от острова беше подвижен каменен мост –
бяха нужни трима огромни анпу, за да го вдигнат и да го поставят на мястото му.
Въздухът бе нажежен като в пещ и почти не можеше да се диша заради
изпълващите го частици горящ камък и песъчинки. Лава се плискаше по брега на
острова, обливайки го с дълги струи разтопен камък. Те още не бяха изгорили Атон,
но той знаеше, че е само въпрос на време.
При нормални обстоятелства никой затвор не би могъл да го удържи. Той бе
неизмеримо могъщ и като господар на Дану Талис беше учил в големите
библиотеки по целия свят и в Сенкоцарствата. Притежаваше най-голямата
съществуваща колекция от знания на Архонтите и Предтечите и бе извършвал
експерименти, които биха предизвикали ужас у неговите поданици и биха уплашили
дори най-близките му приятели.
При нормални обстоятелства той щеше да строши решетките, да превърне
лавата в кадифен килим и спокойно да си тръгне.
Но обстоятелствата не бяха нормални и честно казано, той бе позволил това да
се случи. Когато брат му Анубис дойде за него със стражите анпу, Атон можеше да
ги унищожи всичките, превръщайки ги в прах. Но не го бе сторил. Беше се предал и
бе позволил да го хванат и оковат.
Гривните на китките и глезените му и веригата около кръста му бяха от желязо с
живачна сърцевина. Повечето Древни имаха алергия към желязото, а преминалите
през Промяната бяха особено чувствителни към него. А Промяната отдавна вече
работеше над Атон. За разлика от брат си и майка си, които бяха заприличали на
животни, той бе запазил до голяма степен човешките си черти, но те бяха леко
изменени: черепът, носът и челюстта му се бяха удължили, устните му бяха
надебелели, а жълтите му очи се бяха скосили.
Атон усещаше как отровата прониква в кожата му и трябваше да използва
