Това ще ги ядоса, но пък ядосаният враг допуска грешки.
Ограденият с коли път се стесняваше – първо побираше четирима Спарти един
до друг, после трима, после двама. Накрая само едно създание застана пред
Древния. Скочи към него с тоягата си, докато другите се блъскаха отзад, мъчейки
се да се приближат.
Огромният меч на Прометей се стовари върху драконовия воин и смачка щита му.
Тоягата с шипове се плъзна с писък по оръжието на Древния. Прометей протегна
бронирания си крак и настъпи създанието по босите пръсти.
Спартът изсъска и златистите му очи се оцъклиха. Прометей направи крачка
напред, обърна меча си и стовари тежката му дръжка върху главата на
създанието. То се свлече върху другите, препречвайки им пътя. Те го хванаха и го
издърпаха назад, позволявайки на следващия да се промъкне.
– Ще си платиш за това... – започна Спартът, а после облечената в метална
ръкавица ръка на Прометей се стрелна и го сграбчи за муцуната. Древният тресна
гущера по черепа с дръжката на меча и го запрати назад към другарите му.
Всичките шестима се проснаха на земята.
– Това не е толкова зле – изсмя се Древният. – Започвам да се забавлявам.
Мъгливият въздух се завихри и изведнъж от нощта полетяха четири зловещо
назъбени копия. Огромният меч на Прометей проблесна и се завъртя. Той успя да
посече две от тях във въздуха и те отлетяха разполовени в нощта. Но останалите
две удариха в нагръдника му и го пръснаха.
Древният рухна, без да издаде и звук.
27 Пещера в Япония, където Миямото Мусаши живял през последните години от живота си. – Б. пр.
Глава 39
– Майко! Стига си се суетила около мен. – Анубис осъзна грешката си още докато
думите излитаха от устата му.
Бастет се врътна и се отдалечи с широки крачки, а черното £ наметало от
метално фолио се влачеше по пода с шум, от който Анубис целият настръхваше.
– Суетене – изфуча тя. – Така ли му викаш? Суетене? Е, извинявай, че се
опитвам да направя сина си владетел на една империя!
– Майко... – въздъхна Анубис.
Коткоглавата Древна му обърна гръб, подпря косматите си лакти на перваза и се
взря в града. Острите £ нокти дълбаеха бразди в камъните.
– Знаеш ли колко време съм крояла планове, за да ни доведа до този момент?
– Майко.
– Какви жертви съм правила?
Анубис знаеше кога да се признае за победен.
– Да, майко.
Огромният Древен застана до Бастет. Облегна се на стената и скръсти ръце на
гърдите си. Когато тя бе в такова настроение, беше по-лесно – и по-безопасно – да
не спориш с нея. И макар че Анубис командваше една от най-големите армии на
света и беше създал анпу – на които вече започваше да прилича, след като
Промяната го бе завладяла, – той все още изпитваше страхопочитание към майка
си.
– Просто съм нервен – призна той. Дългите му зъби се притискаха в брадичката
му.
Бастет омекна.
– Няма причина да си нервен. Ти си от рода на Аменхотеп. Аз управлявах заедно
с баща ти, брат ти управляваше, така че редно е и ти да управляваш. Много малко
от Древните ще ти се противопоставят. Дори Изида и Озирис ще дойдат тази
вечер. Те ще ни подкрепят – каза тя уверено.
Анубис се огледа. Беше отраснал в този дворец с брат си и двамата бяха
прекарали в тази стая повече време, отколкото във всяка друга част на къщата.
Това беше библиотеката на баща им. Дългите каменни лавици бяха отрупани с
книги, със съкровищата на сто Сенкоцарства, докато масите и чекмеджетата
преливаха от фрагменти, откъслечни сведения и намеци за далечната история на
Земята. Точно в тази стая брат му Атон бе открил живия си интерес към миналото.
– Наистина ли трябва да го убия? – попита той изведнъж.
– Кого?
– Брат си.
Бастет се отдръпна от прозореца. Можеше да чуе в далечината ропота на
тълпата и той започваше да я дразни. Къде бяха стражите? Защо не чуваше
писъци от разгонването на човеците?
– Не, не се налага да убиваш Атон лично – каза тя. – Просто ще подпишеш
смъртната му присъда. Някой друг ще го бутне във вулкана. – Бастет oгледа сина
си от глава до пети и кимна одобрително. – Черната броня е добър щрих.
Анубис носеше орнаментирана черна броня, гравирана с червено на всяка
свръзка и шев. Нитовете приличаха на капки кръв.
– Не бях сигурен за цвета – каза той. – Трябваше да е или този, или пурпурен, а
тъй като кожата ми започва да се променя, реших, че червено и черно ще изглежда
по-драматично.
– Пурпурното нямаше да ти отива – съгласи се Бастет.
Структурата и цветът на медната кожа на Анубис минаваха през Промяната. На
някои места тя бе станала черна като въглен, нашарена с тънки червени вени;
едната му ръка бе започнала да се вкочанява в нещо като птичи нокти, а хрущялът
на двете му уши започваше да се втвърдява и изтегля нагоре.
– Какво да кажа на срещата на съвета? – попита той.
– Говори колкото се може по-малко – посъветва го Бастет. – Ти ще бъдеш силен
и мълчалив. Аз ще говоря вместо теб.
Шумът навън се усили и улиците от другата страна на канала изведнъж се
изпълниха с човеци. Всички крещяха името на Атон. Някои носеха пръчки или метли;
неколцина – дълги ножове. Повечето бяха невъоръжени.
– Те искат своя водач – каза Анубис, като отиде до майка си на прозореца.
