Марс излезе пред другите двама и се опита да вдигне меча си, но той тежеше,
като че ли бе от олово. Въздухът се изпълни с миризмата на изгоряло месо и
трептяща пурпурночервена мъгла се заиздига от плътта му. Зад него сивата аура
на Один се събра около едноокия Древен и кървавочервени изпарения се
закъдриха от петнистата плът на Хел. Миризмите на озон и на гниеща риба се
смесиха с тази на изгоряло месо.
– Мирише ми на барбекю – измърка сфинксът. – Стоя на този остров от месеци. –
Ноктите му затракаха, когато продължи към тях. – Дойдох, защото ми обещаха пир.
Бях лишен от спомените и аурата на Вълшебницата. Но вие тримата сте повече от
добра компенсация за това разочарование.
Марс падна на колена и мечът му издрънча върху камъните. Один рухна на
земята до него. Единствено Хел остана на крака, но само защото бе забила
дългите си нокти дълбоко в стената, за да се задържи. Искаше £ се сфинксът да
дойде няколко крачки по-наблизо, за да се опита да се хвърли срещу него. Макар
че тялото му бе лъвско, главата му бе на дребно и крехко човешко същество.
Сфинксът спря и килна глава на една страна.
– Мислиш ли, че ще можеш да го сториш, Древна? Мислиш ли, че имаш силите да
се метнеш срещу мен? Аз не смятам така. Струва ми се, че първо ще изям теб. –
Деликатните му ноздри се издуха, когато вдиша дълбоко, и дългият му черен
змиевиден език затрепка във въздуха. – Непокорството ти ще придаде известна
пикантност на ястието.
Хел се опита да замахне с камшика си, но едва успя да го вдигне от земята;
разбра, че няма сили да изплющи с него във въздуха.
– Смело – каза сфинксът. – Но и глупаво. Ти си обречена, Древна. Сега само чудо
може да те спаси.
– Знаеш ли – разнесе се един нов глас, изпълвайки коридора, – през живота ми са
ме наричали по много начини. Но никога досега не са ме наричали чудо.
Сфинксът се завъртя със съскане.
Сам-самичък по средата на коридора стоеше американският безсмъртен Били
Хлапето.
Сфинксът направи крачка към Били.
– Изглежда сбърках, като казах, че ще изям първо Хел. Май ще започна с
американско предястие. Да си възбудя апетита. – Без предупреждение задните му
крака се присвиха и той се метна през коридора с протегнати нокти и раззината
паст.
28 Горски същества в немския фолклор. – Б. пр.
29 Чудовище от гръцката митология: полужена-полузмия. – Б. пр.
Глава 41
В една стая без прозорци дълбоко под Игдразил Хеката, сега вече стара и
сбръчкана, се отпусна върху ложе от преплетени корени, подобно на ковчег, и
скръсти ръце върху гърдите си – лявата длан върху дясното рамо, дясната длан
върху лявото рамо. Цялото дърво потрепери и въздъхна; после корените се увиха
около нея, обгръщайки я като в пашкул.
– В леглото подир труд или след път, аз хвърлям на умората ярема 30 –
промърмори Уилям Шекспир.
– Тя е дървото – каза Скатах. – Неделима е от него, слята с него, единна с него.
Ако единият умре, и другият ще го последва.
– Това никога няма да стане – рече уверено Уицилопочтли и подкани с жест
спътниците си да напуснат кръглата спалня без прозорци. – Игдразил е устоял в
продължение на хилядолетия. Винаги ще оцелява. А също и богинята.
Заострените зъби на Скатах прехапаха устната £. Преди по-малко от седмица бе
видяла как Игдразил – или по-точно негова по-малка версия – пада. Бе видяла
смъртта на Хеката. Но това нямаше да се случи още десет хиляди години.
Прометей ги чакаше пред вратата. Беше облечен от глава до пети в
орнаментирана червена броня, а на гърба му бе привързан голям червен меч, чиято
дръжка стърчеше над лявото му рамо. Зад него стоеше отряд от Торк Алта,
глиганите-превръщенци, създадени от Хеката. Две от огромните създания
застанаха на пост пред спалнята на богинята. Телата им бяха на едри, мускулести
мъже, но лицата им бяха свински, с плоски зурли и стърчащи бивни. Очите им –
яркосини – бяха човешки.
– Торк Алта ще бдят над Хеката, докато спи. Никой няма да припари до нея –
рече Прометей.
– Те ще се бият ли с нас? – попита Скатах. – От тях биха излезли повече от
достойни съперници на анпу.
– Не, Торк Алта са верни само на Хеката – отвърна Прометей. – А и без това е
по-добре човечеството да се обедини за последната битка. – Той се обърна към
Уицилопочтли. – Време е.
Без да кажат нито дума повече, двамата Древни тръгнаха по дългия, виещ се
коридор.
– Чакайте! – извика Скатах. Втурна се след тях, оставяйки Шекспир, Паламед,
Жана и Сен Жермен най-отзад.
От сенките изникнаха още Торк Алта в тежки брони и се събраха около оплетения
в корени вход към вътрешната пещера. Създанията не говореха, но в мътната
зелена светлина изведнъж проблеснаха оръжия.
– Мисля, че те искат да си вървим – промърмори Паламед.
– Не знаех, че говориш езика им – рече Уилям Шекспир с нотка на благоговение в
гласа.
Паламед поклати глава.
– Като за умен човек, понякога си твърде глупав. Когато някой – човек или
животно – оголи зъби и извади нож, дълъг колкото ръката му, това е намек.
– Ще си го отбележа – промърмори Уил.
Паламед повиши глас.
– Трябва да се махаме оттук веднага. Двамата, които ни познават и могат да
гарантират за нас – Уицилопочтли и Прометей, – си тръгнаха, а нашите рижави
