Тълпата се състоеше от стотина души, а на мостовете имаше поне два пъти по
толкова въоръжени стражи.
– Брат ти беше слаб – сопна се Бастет. – Започна да гледа на хората като на
равни на нас. А те са малко повече от животни. Само защото забрани робството, те
го мислят за спасител. Виж сега до какво доведе тази негова слабост. Те изгарят
града в знак на протест. – Тя поклати изумено глава. – Наистина ли смятат, че това
представление ще ни накара да го освободим?
Дим се виеше от десетки пожари в града.
– Офицерите ми съобщават, че стотици се стичат към затвора – каза Анубис. –
Има даже някакви безумни рапорти, че анпу били атакувани, и чух да се говори за
бунтове в човешките гета. Днес по пазара се носеше слух, че някакъв човек
победил дузина стражи и прекосил канала.
– Това е нелепо!
– Какво ще направят човеците, ако екзекутираме Атон? – попита Анубис.
– Ще беснеят няколко дни. Нека си изгорят дървените къщи и складовете за
зърно. Като им стане студено и огладнеят, ще започнат да се опомнят. А когато ти
станеш владетел, очаквам да се разправяш сурово с тази невежа, мързелива сган.
– Надявам се да бъда добър владетел – каза искрено Анубис.
– Разбира се, че ще бъдеш – сопна се Бастет. – Ще правиш точно каквото ти
кажа.
– Да, майко.
Глава 40
Марс, Один и Хел се приготвиха за последна битка в коридорите на затвора.
– Те просто са прекалено много! – извика Марс. Древният стоеше в един коридор
срещу тълпа сиви мъхести хора 28 . Те бяха ниски и закърнели, кожата им
приличаше на дървесна кора и бяха покрити с гъст мъх. Макар че имаха само
дървени мечове и копия, оръжията им бяха смъртоносни. Бронята на Марс бе
надраскана и разкъсана и той кървеше от десетки малки рани.
Чу как вляво зад него Один изпъшка и разбра, че едноокият Древен е получил
нова рана. Той се биеше с дузина мръсни байтали.
– Не е срамно да избягаш, за да доживееш да се биеш друг ден – изсумтя Один
на изгубения език на Дану Талис.
Зад тях, подпряна на една стена, лежеше Хел. Беше успяла да отблъсне един
космат минотавър с дългия си метален камшик, но не преди рогата му да оставят
дълбоки рани в хълбока £ и по лявата £ ръка.
– Бягането щеше да е добра идея – изпъшка тя, – ако имаше къде да бягаме.
След като бяха осъзнали, че ако останат в двора за разходки, рано или късно ще
бъдат надвити, тримата Древни бяха тръгнали да си проправят път през
коридорите на затвора. Атакувани от всички страни от кошмарни създания, те бяха
избили десетки, но на мястото на всяко убито се появяваха три нови. Всяко
създание бе различно: някои се биеха с оръжия, други със зъби и нокти, но
любопитното беше, че не се биеха едно с друго. Бяха се съсредоточили изцяло
върху тримата Древни.
– Те са гладни – каза Хел. – Вижте ги, повечето са кожа и кости. Вероятно цели
месеци са ги държали в дълбок сън в тези килии. А сега, като животни, събуждащи
се от летаргия, те имат нужда да ядат. За нещастие, ние сме единственото, което
става за ядене.
– Чудя се защо не се нападат взаимно – рече Марс.
– Сигурно са под въздействието на някаква ограничаваща магия – предположи
Один.
– Мисля, че нещата са по-прости – изфъфли Хел. – Мисля, че не могат да се
виждат едно друго. Могат да виждат само нас.
– Разбира се! – възкликна Один. – Наложена им е илюзия.
Марс замахна с меча си към двама мъхести мъже – а можеше и да са жени;
трудно бе да се каже под всичкия този мъх и козина – и те залитнаха назад, без да
се смутят от ударите по дървената им кожа.
– Ако можехме да премахнем магията... – започна той.
– ...те щяха да се нахвърлят едно срещу друго – рече Хел. – Това би улеснило
задачата ни.
Докато Древните си пробиваха път по коридора между редиците от клетки,
отвсякъде ги сечаха, мушкаха и хапеха, деряха кожата им и я разкъсваха. Трудно
им беше да използват аурите си за изцеряване на раните, докато тичат и се бият. А
и вече започваха да се изморяват, аурите им отслабваха и разбираха, че някои от
раните им са се инфектирали от отровните зъби и нокти на чудовищата.
Един виещ кукубут скочи от една от горните килии върху Марс. Дългите му зъби
защракаха, хапейки ушите на Древния. Один хвана създанието за опашката,
завъртя го веднъж-дваж и го запрати през целия коридор. То се удари в стената
толкова силно, че напука зидарията.
Хел беше нападната от дузина рогати полтъргайсти. Всеки от тях бе с размерите
на малко дете, изцяло покрит с козина, освен около очите. Те хапеха, щракаха със
зъби и навеждаха глави, мъчейки се да я намушкат с късите си, остри рогца. Марс
сграбчи два от тях за краката и ги използва като тояги срещу останалите, за да ги
накара да отстъпят. Двата, които държеше, се гърчеха и извиваха, пищяха и
дращеха ръцете му, ломотейки на език, от който косата му настръхваше.
Один имаше насреща си байталите. Лицата им бяха на красиви млади мъже и
жени; телата им бяха скелетоподобни, а краката им представляваха кръстоска
между човешки нозе и птичи нокти. Те се биеха с кожестите си прилепови крила,
увенчани с по един дълъг, закривен пръст. Байталите бяха кръвопийци и
притежаваха характерните за вида им огромни свирепи зъби.
