приятели изглеждат малко неспокойни. Пък като гледам бивните им, не мисля, че са
вегетарианци.
Четиримата безсмъртни забързаха да настигнат останалите.
– Какъв е планът? – попита Скатах, щом се изравни с двамата Древни.
– План ли? Ще отведем Дървесния народ в Дану Талис – рече Прометей. – Ще
освободим Атон и ще свалим Древните.
– Просто така? – попита тя изумена. – Мислех ви за велики воини.
– Това е просто и ефективно – каза Уицилопочтли.
– И имаме предимството, че стратегията е нова – продължи Прометей. – Хората
никога досега не са въставали.
Коридорът стигна до огромно стълбище, виещо се нагоре по дънера на дървото.
Стъпалата бяха образувани от чепати корени, излъскани от вековете, и всяко от
тях бе с различна височина, широчина и дължина.
Прометей се заизкачва на бегом, а Уицилопочтли и Скатах го следваха по петите.
– Щом човечеството не е въставало никога преди, откъде знаете, че ще го стори
сега? – попита Скатах.
– Те боготворят Атон – отвърна Уицилопочтли. – Хората са роби на Древните от
поколения насам. Когато Атон дойде на власт, той официално ги призна за разумен
вид и им даде правата на граждани на Дану Талис.
– Много от Древните бяха против, но никой не смееше да се опълчи открито на
Атон – добави Прометей. – Имам предвид, досега. Бастет сигурно е планирала
това от векове.
– Но вие сте сигурни, че хората ще въстанат, щом се появите? – настоя Скатах.
– Така ми казаха – рече хладно Прометей.
– Кой ти каза... – започна тя, но после поклати глава. – Не, не ми отговаряй. Нека
позная: закачулен мъж с кука на мястото на лявата ръка.
– Значи той е известен и във вашето време?
– Знам нещичко за него. Знам също, че Древните няма да се дадат без бой –
добави тя.
– Наясно сме с това – каза Прометей. – Искаме мир, но сме готови за война.
– Опитът ми говори, че когато се появиш пред нечии порти с войска зад себе си,
това винаги води до война – рече мрачно Скатах.
Уицилопочтли £ хвърли един поглед.
– Но ако не действаме сега, ще обречем хората на вечно робство. Или на нещо
още по-лошо. Сестра ми Бастет е поддръжничка на идеята, че цялата човешка
раса трябва да бъде заличена и заменена с анпу или някой друг превръщенски
клан. Ако тя успее да сложи Анубис на трона, вече нищо няма да я спира. Тя ще
управлява Дану Талис.
– Защо правиш това, Уицилопочтли? – попита Скатах.
– Защото е правилно. – Той поклати бавно глава и добави: – Авраам и Маретю ни
показаха бъдещето, а светът без човечеството не е хубав. Не всички Древни са
чудовища. Ние не сме много, но сме силни и ще направим каквото можем, за да
спасим света.
– А ако не можете да го спасите? – попита Скатах.
– Тогава ще спасим колкото се може по-голяма част от човешката раса.
– А ние сме тук, за да ви помогнем – каза Сянката.
– Защо? – попита Уицилопочтли. – Това не е ваша битка.
– Грешиш. Това е наша битка, дори нещо повече. Това е нашето бъдеще.
– Човек би си помислил – изхъхри Уилям Шекспир, притиснал лявата ръка
отстрани на гърдите си, – че на едно толкова изискано място ще има ескалатор. –
Спря и се наведе, за да се подпре на дървените стъпала пред себе си.
Паламед махна на Жана и Сен Жермен да продължават и се спря до него.
Приседна на едно стъпало и зачака Барда да си поеме дъх.
– Почти стигнахме.
– Това място ще ме довърши – промърмори Шекспир.
Сарацинският рицар протегна ръка. Шекспир я хвана и Паламед му помогна да се
изправи.
– Та това е чудесно проучване, Уил. Видях как си водиш бележки. Помисли си
само каква пиеса ще създадеш по тях!
– Никой няма да ми повярва. Но говоря сериозно, приятелю – опасявам се, че ще
умра тук. – Той се качи на следващото стъпало.
Рицарят спря и погледна Барда, който бе едно стъпало над него, така че лицата
им се намираха на едно ниво.
– Смъртта идва при всички ни. А ние с теб сме живели много повече от
отредените ни години. Не би трябвало да съжаляваме за кой знае какво.
– Стореното-сторено – съгласи се Шекспир.
– А и сме тук с определена причина – добави Паламед.
– Сигурен ли си?
– Маретю не би ни довел тук, ако не трябваше да изиграем някаква роля. – Нещо
трепна в тъмните очи на рицаря и Барда посегна да стисне ръката на приятеля си.
– Какво е това, което не ми казваш?
– Наблюдателен си, както винаги – рече рицарят.
– Кажи ми – настоя Уил.
– Изумрудената плочка, която Цагаглалал ми даде... – Той млъкна и поклати
глава. – Нима беше днес? Струва ми се толкова отдавна.
Барда кимна. По време на импровизираното градинско парти в Сан Франциско,
Цагаглалал бе поднесла на всеки от тях изумрудена плочка. На всяка плочка
имаше лично съобщение от Авраам Мага.
– Какво пишеше там? – попита настойчиво Шекспир.
– Тя ми показа сцени от миналото ми, битките, които съм водил – някои
спечелени, други загубени. Показа ми последната битка, когато някогашният и
бъдещ крал31 падна и аз за кратко използвах Екскалибур. И ми показа как стоя над
твоето тяло – довърши той бързо.
– Кажи ми!
– Видях нашата смърт, Барде. Смъртта на всички ни. – Той хвърли поглед към
върха на стълбището, където търпеливо ги чакаха Сен Жермен и Жана. – Видях
Скатах и Жана д‘Арк, мръсни и окървавени, да стоят, опрели гърбове, на
