стъпалата на пирамида, заобиколени от огромни кучеглави чудовища. Видях Сен
Жермен да сипе огън от небесата. Видях Прометей и Цагаглалал да се изправят
срещу орда от ужасяващи твари...
– Ами ние? – попита Уил. – Какво видя за нас?
– Ние стояхме на стъпалата на гигантска пирамида, залята от чудовища. Ти
лежеше в краката ми, а аз отбивах с мъка атаките на един орел с лъвска глава.
Яркосините очи на Барда заблещукаха.
– Е, значи всичко свършва добре.
Сарацинският рицар премигна изненадано.
– Кое от нещата, които ти описах току-що, намеква за добър край? В близкото ни
бъдеще има смърт и унищожение.
– Но сме заедно. И ако умрем – ти или аз, Скатах, Жана или Сен Жермен, – то
няма да умрем сами. Ще умрем в компанията на нашите приятели, на нашето
семейство.
Паламед кимна бавно.
– Винаги съм си представял, че ще умра сам, на някое чуждо бойно поле, и
тялото ми ще остане неоплакано и неприбрано.
– А и все пак още не сме мъртви – рече Шекспир. – Не си ме видял мъртъв,
нали?
– Не. Но очите ти бяха затворени.
– Може да съм спял – каза Шекспир, обърна се и изтича нагоре по стълбите. Спря
и се озърна назад към Сарацинския рицар. – Но трябва да знаеш следното,
Паламед: не бих искал никой друг на този свят, освен теб, да ми прави компания.
– За мен ще бъде чест да умра с теб, Уилям Шекспир – каза много тихо
Сарацинският рицар. Забърза нагоре по неравните стъпала след безсмъртния
Бард.
– Има един термин в шаха, който мисля, че е подходящ за сегашната ситуация –
каза Сен Жермен на Жана, докато чакаха на върха на стълбището Шекспир и
Паламед.
Жана кимна.
– Ендшпил.
– И ние стигнахме до него.
Стълбите водеха до самата сърцевина на дървото. Там, върху огромна дървена
равнина, се бе събрала армия. Мъже и жени стояха в дълги, неравни редици и
зелена светлина трепкаше по метал и брони, създавайки впечатлението, че всичко
това се намира под вода. Въздухът горе бе потъмнял от кръжащи планери, а
отнякъде се носеше неритмично биене на барабан. Към него се присъедини една
гайда, с отчаяния си самотен звук.
Сен Жермен и Жана гледаха как десетки вимани се изтъркулват от хангарите.
Повечето бяха закърпени с дърво и кожа; други бяха опасани с въжета, за да не се
разпаднат, или пък имаха върху илюминаторите си листа вместо стъкло. Около
корабите сновяха хора в дебели летателни костюми от вълна и кожа и ги
проверяваха, докато други товареха в трюмовете копия и сандъци с кристални
сфери.
– Това ми напомня за младежите, които летяха над бойните полета на Европа
през Първата световна война в самолети от дърво и плат – рече тихо Жана. –
Колко от тях оцеляха?
– Много малко – каза Сен Жермен.
– А колко от тези ще се върнат? – попита тя.
Сен Жермен погледна към старите, нашарени с кръпки, вимани.
– Николко.
Дребната французойка вдиша дълбоко.
– Изглежда съм прекарала по-голямата част от дългия си живот по бойните
полета, гледайки как млади мъже и жени умират.
– Също толкова време си прекарала като милосърдна сестра, спасявайки животи
– напомни £ Сен Жермен.
– След последната война се заклех никога повече да не стъпвам на бойно поле –
каза тя.
– Не винаги получаваме това, което искаме. Понякога животът ни поднася
изненади.
– Е, това приключение определено спада към изненадите. – Тя се усмихна. – И
макар много да ги обичам, не съм сигурна, че тази ми харесва. Но ето че сме тук и
ще направим онова, което трябва.
– Знаеш ли – каза Сен Жермен и се огледа. – Мисля, че ми хрумна идея за нов
албум. – Ръцете му се раздвижиха във въздуха, тактувайки в ритъм с барабана и
гайдата. – Това ще бъде голям концептуален албум, с оркестър и хор... – Той си
заподсвирка.
Жана вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
– Защо просто не ме изненадаш? – А после, осенена от внезапна мисъл, се
обърна пак към съпруга си. – Измислил ли си заглавие на този албум?
– Армагедон!
30 Цитат от 27-ия сонет на Шекспир (превод: Валери Петров). – Б. пр.
31 Става дума за крал Артур. – Б. пр.
Глава 42
Приземният етаж на електроцентралата на Алкатраз пулсираше с мътносиво
сияние.
Движейки се предпазливо през все по-сгъстяващата се мъгла, Никола и Пернел
се приближиха към светлината. Дясната ръка на Алхимика се плъзгаше по
металните перила. Зад тях двамата можеха да чуят как морските вълни се плискат
в брега, макар и да не ги виждаха.
Пернел вдиша дълбоко. През солта и вонята на развалено месо тя долови следа
от друга миризма: сухия, застоял дъх на мокри пера. Приближи уста до ухото на
Никола и прошепна:
– Мисля, че знам какво става тук.
– Аз също – отвърна той. После изсъска от болка, когато удари пръста на крака
си в един откъртен от зидарията камък.
Тази част от острова беше доста занемарена. Ерозията и климатът постепенно
завземаха отново Алкатраз, заличавайки следите от човешко присъствие.
Двамата едва успяваха да различат стръмно наклонения покрив на склада на
интенданта и електроцентралата. Зад тях имаше висок комин. А до
електроцентралата се виждаха смътните очертания на очукано и ръждясало
туристическо корабче, подобно на онези, които караха туристите до острова, преди
компанията на Дий да го купи и затвори за посетители. По-голямата част от
