стъпалата на пирамида, заобиколени от огромни кучеглави чудовища. Видях Сен

Жермен да сипе огън от небесата. Видях Прометей и Цагаглалал да се изправят

срещу орда от ужасяващи твари...

– Ами ние? – попита Уил. – Какво видя за нас?

– Ние стояхме на стъпалата на гигантска пирамида, залята от чудовища. Ти

лежеше в краката ми, а аз отбивах с мъка атаките на един орел с лъвска глава.

Яркосините очи на Барда заблещукаха.

– Е, значи всичко свършва добре.

Сарацинският рицар премигна изненадано.

– Кое от нещата, които ти описах току-що, намеква за добър край? В близкото ни

бъдеще има смърт и унищожение.

– Но сме заедно. И ако умрем – ти или аз, Скатах, Жана или Сен Жермен, – то

няма да умрем сами. Ще умрем в компанията на нашите приятели, на нашето

семейство.

Паламед кимна бавно.

– Винаги съм си представял, че ще умра сам, на някое чуждо бойно поле, и

тялото ми ще остане неоплакано и неприбрано.

– А и все пак още не сме мъртви – рече Шекспир. – Не си ме видял мъртъв,

нали?

– Не. Но очите ти бяха затворени.

– Може да съм спял – каза Шекспир, обърна се и изтича нагоре по стълбите. Спря

и се озърна назад към Сарацинския рицар. – Но трябва да знаеш следното,

Паламед: не бих искал никой друг на този свят, освен теб, да ми прави компания.

– За мен ще бъде чест да умра с теб, Уилям Шекспир – каза много тихо

Сарацинският рицар. Забърза нагоре по неравните стъпала след безсмъртния

Бард.

– Има един термин в шаха, който мисля, че е подходящ за сегашната ситуация –

каза Сен Жермен на Жана, докато чакаха на върха на стълбището Шекспир и

Паламед.

Жана кимна.

– Ендшпил.

– И ние стигнахме до него.

Стълбите водеха до самата сърцевина на дървото. Там, върху огромна дървена

равнина, се бе събрала армия. Мъже и жени стояха в дълги, неравни редици и

зелена светлина трепкаше по метал и брони, създавайки впечатлението, че всичко

това се намира под вода. Въздухът горе бе потъмнял от кръжащи планери, а

отнякъде се носеше неритмично биене на барабан. Към него се присъедини една

гайда, с отчаяния си самотен звук.

Сен Жермен и Жана гледаха как десетки вимани се изтъркулват от хангарите.

Повечето бяха закърпени с дърво и кожа; други бяха опасани с въжета, за да не се

разпаднат, или пък имаха върху илюминаторите си листа вместо стъкло. Около

корабите сновяха хора в дебели летателни костюми от вълна и кожа и ги

проверяваха, докато други товареха в трюмовете копия и сандъци с кристални

сфери.

– Това ми напомня за младежите, които летяха над бойните полета на Европа

през Първата световна война в самолети от дърво и плат – рече тихо Жана. –

Колко от тях оцеляха?

– Много малко – каза Сен Жермен.

– А колко от тези ще се върнат? – попита тя.

Сен Жермен погледна към старите, нашарени с кръпки, вимани.

– Николко.

Дребната французойка вдиша дълбоко.

– Изглежда съм прекарала по-голямата част от дългия си живот по бойните

полета, гледайки как млади мъже и жени умират.

– Също толкова време си прекарала като милосърдна сестра, спасявайки животи

– напомни £ Сен Жермен.

– След последната война се заклех никога повече да не стъпвам на бойно поле –

каза тя.

– Не винаги получаваме това, което искаме. Понякога животът ни поднася

изненади.

– Е, това приключение определено спада към изненадите. – Тя се усмихна. – И

макар много да ги обичам, не съм сигурна, че тази ми харесва. Но ето че сме тук и

ще направим онова, което трябва.

– Знаеш ли – каза Сен Жермен и се огледа. – Мисля, че ми хрумна идея за нов

албум. – Ръцете му се раздвижиха във въздуха, тактувайки в ритъм с барабана и

гайдата. – Това ще бъде голям концептуален албум, с оркестър и хор... – Той си

заподсвирка.

Жана вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

– Защо просто не ме изненадаш? – А после, осенена от внезапна мисъл, се

обърна пак към съпруга си. – Измислил ли си заглавие на този албум?

– Армагедон!

30 Цитат от 27-ия сонет на Шекспир (превод: Валери Петров). – Б. пр.

31 Става дума за крал Артур. – Б. пр.

Глава 42

Приземният етаж на електроцентралата на Алкатраз пулсираше с мътносиво

сияние.

Движейки се предпазливо през все по-сгъстяващата се мъгла, Никола и Пернел

се приближиха към светлината. Дясната ръка на Алхимика се плъзгаше по

металните перила. Зад тях двамата можеха да чуят как морските вълни се плискат

в брега, макар и да не ги виждаха.

Пернел вдиша дълбоко. През солта и вонята на развалено месо тя долови следа

от друга миризма: сухия, застоял дъх на мокри пера. Приближи уста до ухото на

Никола и прошепна:

– Мисля, че знам какво става тук.

– Аз също – отвърна той. После изсъска от болка, когато удари пръста на крака

си в един откъртен от зидарията камък.

Тази част от острова беше доста занемарена. Ерозията и климатът постепенно

завземаха отново Алкатраз, заличавайки следите от човешко присъствие.

Двамата едва успяваха да различат стръмно наклонения покрив на склада на

интенданта и електроцентралата. Зад тях имаше висок комин. А до

електроцентралата се виждаха смътните очертания на очукано и ръждясало

туристическо корабче, подобно на онези, които караха туристите до острова, преди

компанията на Дий да го купи и затвори за посетители. По-голямата част от

Перейти на страницу:

Поиск

Книга жанров

Похожие книги