Черепният трон полностью

— Ако искаш, може да отидем още сега — рече Роджър. — За да разрешим всичко отведнъж.

— Не е ли малко късно? — попита билкарката. — Слънцето отдавна залезе.

Роджър се засмя.

— Те тепърва се размърдват и ще очакват гости чак до зазоряване.

Лийша се обърна към него.

— Да не искаш да ни водиш в бардака?

Роджър сви рамене.

— Разбира се.

— Не може ли да я посетим в дома ѝ?

— Това е домът ѝ — отвърна той.

— Чакай малко — обади се Гаред. — Не можеш да водиш жени на онова място!

— Защо не? — попита Роджър. — То и без това е пълно с жени.

Гаред се изчерви и сви грамадните си юмруци.

— Няма да водя Лийша в някакво… някакво…

— Гаред Кътър! — сопна му се тя. — Вече може и да си барон, но няма да ти позволя да ми казваш къде мога или не мога да ходя!

Гаред я погледна изненадано.

— Аз просто…

— Знам точно какво правиш — отряза го Лийша. — Сърцето ти е на правилното място, ама устата не е. Ще ходя където си искам и Уонда също.

— Ще бъде забавно — каза Кендъл. — Знам цяла дузина песни за анжиерските бардаци, но никога не съм си и помисляла, че ще посетя някой от тях.

— Няма и да го направиш. Хейсах къщите не са за дживах сен. — Аманвах погледна към Колив. — Нито за шаруми.

— Ей, Уонда може да отиде! — започна Кендъл, но Сиквах ѝ изсъска и момичето се отпусна назад, изпъшка и скръсти ръце на гърдите си.

Аманвах се обърна към Роджър.

— Но сигурно си мислиш, че твоята дживах ка е глупачка, съпруже, щом смяташ, че ще ти позволя да отидеш на такова място без мен.

За голяма изненада на Лийша, Роджър се поклони на съпругата си.

— Разбира се. Знай, че в онези години, когато живях там, аз бях още дете. Никога не е било за мен място за утоляване на страсти.

Аманвах кимна.

— И никога няма да бъде.

— Дама’тинга, аз трябва… — започна Колив.

— Трябва да правиш онова, което ти се нареди, шаруме. — Гласът на Аманвах беше студен. — Хвърлих алагай хора. Тази нощ не ме заплашва нищо.

Наблюдателят се отказа да протестира.

— Никакви карети — каза Роджър, докато излязоха през задния вход на лазарета на Джизел.

Лийша го погледна с любопитство.

— Защо не? Няма закон, който да ни забранява да пътуваме с карети през нощта.

— Да, но и никой не го разрешава — отвърна Роджър. — Така ще ни забележат, а ние всъщност отиваме на място, където нямаме работа.

— Не каза ли, че бордеят е таен? — попита Лийша. — И че никой не знае, че е там…

— Пък като видят каретите на хралупарите пред вратите на Довършителното училище за талантливи млади дами на господарката Джеса — рече Роджър, — ще им стане още по-любопитно.

— Какво е довършително училище? — попита Уонда.

— Място, където младите жени се учат как да си хванат богати съпрузи — отвърна Роджър.

И наистина, Лийша, Уонда, Аманвах и Гаред не видяха никого по дъсчените пешеходни пътеки, докато следваха Роджър по криволичещите улици на Анжие, стараейки се да се придържат към сенките.

Не че имаше много места, където да ги забележат. Не се виждаха никакви защитени светлини, а уличните лампи бяха малко и разположени нарядко, с изключение на най-богатите квартали.

Вървяха бързо, въпреки тъмнината; защитеното им зрение им позволяваше да виждат всичко по-ясно, отколкото през деня. Всички носеха наметала за невидимост с изключение на Аманвах, която беше избродирала със сребро защитите в дрехите си.

— Толкова е тихо, че чак е зловещо — отбеляза Уонда. — По това време в Хралупата магазините още са отворени.

— Хралупата няма в защитната си мрежа толкова големи дупки, че през тях да могат да влязат въздушни демони — рече Роджър. — Единствените, които бродят по улиците тази вечер, са стражите, ние и бездомниците.

— Бездомници ли? — попита Уонда. — Искаш да кажеш, че те изкарват бедните хора навън през нощта?

— По-скоро не ги пускат вътре, но да — отвърна Роджър. — Тъй като съм израснал тук, смятах, че това е в реда на нещата. Едва когато започнах да обикалям из селцата, разбрах колко е неправилно.

И като по поръчка се дочу пропукване и част от защитната мрежа над главите им припламна. Някакъв въздушен демон се беше спуснал твърде ниско и се беше ударил в защитите. Паяжината от защитни нишки проблесна на фона на небето само за миг, но Лийша видя дупките, които бяха достатъчно големи, за да може през тях да се промъкне демон.

Ядронът също ги видя. Продължи да кръжи над тях известно време, докато се възстанови от сътресението. След това се гмурна, премина чисто през мрежата и полетя над улиците в търсене на жертва.

Сърбяха я ръцете да измъкне хора жезъла и да го унищожи, но ако се притесняваха, че каретите щяха да изглеждат подозрително, то магическият заряд направо щеше да ги издаде.

Но не биваше и да позволяват на демона да ловува.

— Уонда.

— Да, господарке — обади се момичето.

Тя се огледа за миг, след което изтича до едно буре за дъждовна вода, поставено под стряхата на къщата. Засили се и скочи, като кракът ѝ едва докосна края на бурето, и се хвана за ръба на дъсчения покрив, издърпа се нагоре без усилия и се затича по него, докато сваляше лъка от рамото си.