Черепният трон полностью

Той закрачи към изхода достатъчно бавно, за да даде на Арлен възможност да се опита да го спре, но аурата му ясно показваше, че това ще е една много глупава постъпка. Арлен кимна.

Предпазливо отместиха големия защитен камък, който запушваше входа, и се изкачиха на повърхността, където ги очакваше грозна гледка.

Джардир огледа с натежало сърце опустошения Анокх Слънце. Пар’чинът бе обвинил хората му, че са унищожили мястото — и то с право — но това, което бяха направили красиянците, не можеше да се сравни с гнева на ядронските князе.

Мозъците бяха накарали търтеите си да изкопаят заровените камъни и да ги стрият на пясък и стъкло. Както беше казал пар’чинът, районът бе ограден от кръг на разрушение, широк няколко мили. Един дълбок кратер бе запълнен с превърнатите на прах останки от някога процъфтяващия град. Нямаше нито едно парче, което да е по-голямо от малкия юмрук на Шанвах.

С изключение на телата.

По края на кръга демоните бяха подредили саркофазите на най-великите водачи на Анокх Слънце. Джардир повдигна капака на най-близкия и ужасено се извърна настрани, за да повърне.

Саркофагът беше запълнен до ръба с мазна черна мръсотия, която вонеше ужасно. Джардир се насили да преглътне остатъците от последната си храна и притисна нощния си копринен воал към носа и устата си.

Не му помогна особено. Очите му пареха и сълзяха от противните изпарения, но той се насили да пристъпи отново напред и съзря парчета от платното, в което е било увито тялото на праотеца му, да се въргалят в мръсотията. Вътре лежеше оскверненото тяло на Канджин, втори братовчед на Каджи и един от свещените дванайсет.

Рена се приближи до саркофага, но също се извърна настрани.

— Нощ, какво е това?

— Изпражнения на мисловен демон. — Дори пар’чинът беше позеленял. — Най-гадното е, че те ядат само мозъци. Затова е и тоя мазен, хлъзгав вид. Залепват към всичко, до което се докоснат.

— Горят ли? — попита Джардир.

— Аха — отвърна пар’чинът, — но…

— Няма да оставя праотците ми в този вид, пар’чине — каза Джардир.

— Ще ги оставиш — отсече пар’чинът. — Може би си прав и ядроните няма да ни надушат, но със сигурност ще забележат, ако изгорим малката им изложба. Връщаме се обратно. Веднага. Ще ги изчакаме да дойдат право при нас и тогава ще им го върнем.

Джардир искаше да възрази. Всяка жилка в тялото му копнееше да изчисти безчестието от светите си предци. Но пар’чинът беше прав. Единственият начин бе да накара алагаите да платят скъпо за обидата.

Арлен продължаваше да усеща стягане в гърдите си и трябваше да си напомня да диша. Не посмя да се докосне до силата на Анокх Слънце, за да научи нещо повече за враговете си. Вече течеше третата нощ от Новолунието и звуците от разрушението се бяха приближили дотолкова, че всички имаха усещането, че камерата всеки момент ще се срути. Внезапно какофонията спря и единственият шум, който се чуваше, беше от сипещия се върху тях прах.

И без да използва магията си, Арлен почувства приближаването на мисловния демон. И то не един, а много. Щяха да са твърде много, ако на тяхна страна не бяха изненадата и всичко останало. А може би дори и така.

„Създателю — помисли си той, макар да се почувства като глупак, — ако наистина съществуваш, сега е моментът да се намесиш.“

Отговор, разбира се, нямаше. Арлен и без това не го беше очаквал, но за пръв път в живота си щеше да се радва, че е сбъркал.

Рена избърса потни длани в тясната си риза и раздвижи пръстите си. Ръката ѝ непрекъснато се плъзгаше към колана и докосваше дръжката на затъкнатия в него нож.

В другия край на стаята Шанджат промени позата си и стисна дръжката на копието. Единствено Шанвах не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Не беше помръдвала от часове и аурата ѝ беше толкова еднообразна, че ако не бяха отворените ѝ очи, Арлен спокойно би могъл да си помисли, че спи.

Отвън се разнесе съскане и звук от драскане; демоните разваляха защитите, които им пречеха да влязат. Арлен погледна към защитите за невидимост, които прикриваха засадата, чудейки се дали ще са достатъчни. После активира собствените си защити и видя как Рена се увива здраво в наметалото си.

Грамадният камък се взриви с грохот и засипа стаята с отломки. Рена извика изненадано, но тъй като се намираше встрани от входа, не пострада. Останалите не извадиха такъв късмет. Шанвах успя да вдигне щита си навреме, но ударната вълна я събори на земята. Голям каменен къс удари Шанджат по главата и той се свлече на пода. Шанвах успя да го подхване навреме и да го издърпа на сигурно място под защитите за невидимост, но беше пределно ясно, че той нямаше да може да участва в битката.