Черепният трон полностью

— Не е твое, че да го вземаш, пар’чине — отвърна Джардир. — Това място принадлежи на моя народ. Красиянци, а не зеленоземци.

Арлен се изплю на земята.

— Като разграбвахте форт Райзън, изобщо не се замислихте за културната принадлежност.

— Това беше завладяване на територия, а не плячкосване — отвърна Джардир.

— И въпреки това сте унищожили вечното жилище на своите предци — рече Арлен. — Нощта да ми е на помощ, логиката ви танцува наоколо като пясъчна вихрушка, не мислиш ли?

— Трябваше да издържам сто хиляди души, а тук нямаше нищо, с което да ги нахраня — каза Джардир. Изглеждаше спокоен, но гласът му издаваше напрежението му. — Трябваше да работим бързо. Не разполагахме с достатъчно време, за да сваляме пластовете от гърба на града с четчици и ръчни инструменти. — Той изгледа с любопитство Арлен. — А ти как успя да го направиш, пар’чине? Тук няма нищо за ядене, а ти едва ли си носил много храна от Оазиса на зората.

Арлен се радваше, че изгряващото утринно слънце скрива аурата му. Въпросът засягаше една от тайните, които все още не желаеше да споделя с Джардир. И вероятно никога нямаше да го направи. През седмиците, прекарани в Анокх Слънце, той се беше хранил с демонско месо — нещо, което красиянците никога нямаше да разберат, въпреки силата, която щеше да им донесе.

— Излизах навън и си трупах запаси — отвърна Арлен.

Което не беше точно лъжа.

Той тръсна глава, за да проясни мислите си. Ако продължаваха да се дърлят, нямаше да спечелят нищо. Сега повече от всякога трябваше да работят заедно. Той погледна към Шанджат и Шанвах и улови хищническите им погледи, вперени в него и Рена, сякаш само чакаха заповедта на Джардир да ги убият, докато слънцето сдържаше силите им.

Но Джардир не даде такава заповед. За добро или за лошо, те бяха съюзници.

— И все пак добре, че сте взели всичко ценно, особено сега, след като демоните разбраха за това място. Признавам, че вината за това е моя. Пуснах ги в главата ми.

— Иневера — рече Джардир. — Може би точно твоята слабост ще ни спаси. За пръв път знаем къде точно ще нанесе своя удар врагът ни. За пръв път имаме някакво предимство. Трябва да се възползваме от него.

— Първото, което трябва да направим, е да намерим място край гробницата, където да завържем конете — каза Арлен. — Ще нарисуваме навсякъде около двореца защити за невидимост. Може да се наложи бързо да се изнесем от тук.

— И после какво? — попита Джардир.

— Ще отидем в гробницата на Каджи и ще си издълбаем таен изход — отвърна пар’чинът. — После ще си намерим място, където да се скрием, и ще чакаме.

— А после? — попита Джардир.

Арлен въздъхна дълбоко.

Ядрото да ме вземе, ако знам.

— Малко по-наляво — каза Рена, поглеждайки по продължение на стрелата, която Шанвах бе насочила към небето. — На такава височина вятърът е силен. Трябва да се съобразяваш с него.

Тя застана зад младата жена и се надигна на пръсти, за да може очите ѝ да се озоват на нивото на очите на Шанвах. Рена никога не се беше смятала за ниска, но дори средните на ръст красиянци бяха високи по стандартите на Потока на Тибит. Петата ѝ едва се повдигна над земята, но дори това ѝ се видя много.

Шанвах прие с кимване поправката и отпусна тетивата. Стрелата описа дъга над дюните и рязко се спусна към пълната с пясък торба, която използваха като мишена. Изстрелът не беше перфектен, но от такова разстояние си беше впечатляващ.

— Откъде научи това? — попита Шанвах, сваляйки лъка. В тона ѝ вече се долавяше уважение, макар че Рена не беше толкова глупава, за да я смята за приятелка. — Сама ми каза, че си станала воин съвсем наскоро, но се справяш твърде добре с това оръжие, за да твърдиш, че пар’чинът е единственият ти учител.

Рена поклати глава.

— Татко ме научи. Храната вкъщи никога не стигаше. Всеки, който обичаше да се храни, трябваше да ходи на лов.

Шанвах кимна.

— Доскоро на жените от моя народ дори не им позволяваха да докосват оръжията. Голяма си късметлийка да имаш такъв баща. Как се казва той?

— Харл. — Рена се изплю. — Но не съм никаква късметлийка.

— В Красия ние носим честта на бащите ни, дъще на Харл — каза Шанвах. — Гордостта от победите им и срама от провалите.

— Значи, има доста да наваксвам — каза Рена.

— Ако тази нощ успеем — рече Шанвах, — можеш да простиш всички прегрешения и да започнеш отначало, дори баща ти да е самият Алагай Ка.

— Като се има предвид какво сме преживели аз и сестрите ми, нищо чудно и да е бил.

Слепоочията на Рена запулсираха болезнено. Мислите за баща ѝ и за проклетата ферма винаги я изпълваха с гняв. Не толкова самите спомени, колкото онова, за което ѝ напомняха. За старата Рена. Слаба. Уплашена. Безполезна. Понякога ѝ се искаше тази част от нея да е някакъв крайник, който да отреже и да захвърли завинаги нанякъде.

Шанвах не сваляше поглед от нея. Всъщност какво са седнали да си споделят разни истории? Може да се биеха на една страна, но не се доверяваха една на друга и Рена не намираше причина това да се промени.