Черепният трон полностью

Застинал в тъмата под пясъците, Анокх Слънце бе древно и потайно място със силна магия. Арлен протегна пипалата на своята магия, за да се слее с нея, и веднага почувства как градът оживява като продължение на собственото му тяло. Той завибрира от енергия, зареждайки го със сила за приближаващите изпитания.

Джардир отправи молитва към Еверам и Арлен потисна цинизма си дотолкова, че да наведе главата си и учтиво да го изчака да свърши. Можеше да види искрената вяра в аурата на красиянците и силата, която им даваше тя.

Вярата сияеше дори в аурата на Рена, въпреки всичко, което ѝ бе причинено в името на Канона.

О, нощ, толкова ми се иска да изпитвам същото.

Останалите в стаята бяха убедени, че са участници във великия план на Създателя. Единствено Арлен беше наясно, че всичко се решава на момента.

— Достатъчно — рече най-накрая той, когато повече не можеше да изтърпи продължаващите сякаш цяла вечност напеви. — Нощта наближава. Заемете местата си и не вдигайте шум.

Джардир го погледна раздразнено. Слънцето още не беше залязло, но въпреки това кимна с глава. Не беше време за спорове.

— Пар’чинът изрече мъдри слова.

Шанджат и Шанвах бяха издълбали в стената укритие, от което да подготвят засадата си, а Арлен го беше оградил с маскировъчни защити. За демонските очи стената щеше да изглежда непокътната.

Рена извади невидимото си наметало и застана от едната страна на малкия вход към гробницата. Арлен застана срещу нея, като прекъсна връзката си с магията на Анокх Слънце, за да не бъде усетен от ядронските князе.

Следващият час, прекаран в пълно мълчание и неподвижност, беше най-дългият в живота му. В един момент дори му се прииска да бяха продължили с молитвите.

Нощта настъпи, но демоните не нападнаха веднага. Арлен знаеше, че поема риск, но след като мина цял час, той повече не можеше да търпи и се откри за магията на Анокх Слънце, като протегна сетивата си във всички посоки в търсене на някакви признаци за близостта на врага.

Те бяха отвън. О, нощ, и бяха хиляди.

Мисловните демони бяха проникнали в съзнанието му. Познаваха разположението на града и знаеха точно къде се намира гробницата на Каджи.

Но не бързаха да нападнат. Разполагаха с три дни да осквернят и унищожат града и очевидно искаха да се насладят на задачата си. Земята се разтресе, когато демоните започнаха да го разрушават.

Арлен и останалите чакаха цяла нощ, смълчани и неподвижни, като единствена компания им правеха дълбоките, отекващи вибрации от ядронското нападение. Но нито един от демоните не се доближи до тях.

Бяха решили да оставят Каджи за най-накрая.

Изгряващата зора завари всички изтощени и напрегнати; те погледнаха въпросително към Арлен, докато масажираха пулсиращите си мускули.

— Обеща ни, че ще дойдат, пар’чине — изръмжа Джардир. — Тук! На това място! Закле се в честта си. Вместо това аз обиждам Каджи, като се крия…

— Ще дойдат! — настоя Арлен. — Не го ли усещаш? Началото е довечера.

— Откъде си толкова сигурен? — изръмжа Джардир.

— Градът ми каза — отвърна Арлен.

Гневният поглед на Джардир се разколеба.

— Градът? Полудя ли, пар’чине?

Арлен сви рамене.

— Може и да не съм съвсем в ред, но в това съм сигурен. Тук има древна магия, Ахман. Магия, която се крие в сърцето на града още от времето, когато предците ти са живели тук. Разкрий се за нея и тя ще ти заговори.

Джардир изпъна краката си и затвори очи. Арлен видя как магията потече към него, но няколко секунди по-късно красиянецът поклати глава и погледна към него.

— Наистина има сила, както казваш, пар’чине, но Анокх Слънце не ми говори.

Арлен погледна към Рена, която вече бе затворила очи и извличаше магията също като Джардир. Малко по-късно тя отвори очи и сви рамене.

— Там е — настоя той, отхвърляйки яростно напълно реалната възможност наистина да е луд. — Просто трябва да усъвършенствате чуването.

— Какво се случи навън? — попита Рена.

— Направили са кръг около града — отвърна Арлен, — оставяйки гробницата в центъра. Прогарят си път навътре. Скоро ще стигнат до нас. До края на Новолунието тук няма да остане и един камък непокътнат.

— Мисля, че ако прекарам още една подобна нощ, ще си изгубя ума, за две изобщо не може да става и дума — каза Рена, докато се отдалечаваше от вратата. — Излизам да подишам малко чист въздух.

Арлен ѝ препречи пътя.

— Не мисля, че това е добра идея. Демоните не трябва да усещат миризмата ни.

— Значи, какво, трябва да прекараме трите дни, заровени в гробницата? — тросна му се Рена.

— Щом е необходимо — каза Джардир. — Ако трябва, дори ще умрем тук.

Арлен се накани да кимне, но красиянецът продължи:

— Но не съм убеден, че е необходимо. Искам да видя опустошението със собствените си очи, за да съм сигурен, че гласът, който ти говори, не е продукт на лудостта ти. Ако алагаите са решили да изравнят града със земята за едно Новолуние, те няма да душат за миризми.