Само Посейдон е оцелял, седнал с мрежата си на ронещ се пиедестал и извисяващ се в мраморния си блясък над разбитото си семейство с тризъбец като гръмоотвод, вдигнат към онова, което е останало от древногръцките небеса.
— Това е старият Посейдон — казах, когато вдигнах Гладис, за да я пренеса по поредните разнебитени каменни стълби. — Преди две години публикуваха негова снимка в „Кънтри Лайф“. Великолепен е, нали?
Порцелан се спря внезапно с ръка пред устата, а хлътналите й очи се разшириха и потъмняха като две ями. Миг след това изписка като дребно животно.
Проследих погледа й и веднага видях какво я беше уплашило.
От тризъбеца на Посейдон като плашило на закачалка за дрехи висеше тъмна фигура.
— Това е Бруки Хеъруд — казах още преди да видя лицето му.
Дългото мушамено яке беше пронизано на врата от един от зъбците на тризъбеца и Бруки се полюшваше на вятъра почти безгрижно с каскета и аления си шал, сякаш се разхождаше по крайбрежна алея.
За миг си помислих, че сигурно е паднал. Може би със сили, вдъхнати от алкохола, се е опитал да се покатери по статуята. Навярно се е подхлъзнал по главата на Посейдон и е паднал върху тризъбеца.
Тази теория обаче бързо беше опровергана. Почти веднага забелязах, че ръцете му са завързани зад гърба. Но това не беше най-лошото.
Заобиколих статуята отпред и слънцето проблесна върху нещо, което като че ли стърчеше от устата на Бруки.
— Стой тук — казах на Порцелан, макар да виждах ясно, че няма шанс да помръдне.
Подпрях Гладис на най-долното от трите корита на фонтана с формата на миди, изкачих се по рамката й и стъпих на седалката, откъдето вече можех да поставя коляно на грапавия каменен ръб.
Коритото на фонтана беше пълно с гнусен бульон от черна вода, сухи листа и плесен — последици от цял век забрава, — който вонеше до небесата.
Стъпих на ръба и успях да се покатеря в средното корито и накрая на най-високото. Вече се намирах на височината на коленете на Бруки и се взирах в невиждащите му очи. Лицето му беше страховито бяло като корема на риба.
Беше съвсем мъртъв, разбира се.
След първоначалния шок от факта, че човек, с когото съм говорила само преди часове, вече не е сред живите, започнах да усещам странно вълнение.
Не се страхувам от мъртвите. Всъщност за краткото си съществуване съм установила, че те предизвикват у мен чувство, напълно противоположно на страха. Мъртвото тяло е много по-интересно от живото, а бях научила и че повечето трупове разказват по-любопитни истории. Имах късмета да видя няколко трупа през живота си; всъщност Бруки беше третият.
Щом се изправих на ръба на каменната мида, ясно забелязах какво беше проблеснало на слънцето. От ноздрите на Бруки — а не от устата — стърчеше предмет, който на пръв поглед ми се стори кръгъл сребърен медальон — плосък, перфориран диск с дръжка. От края му бе увиснала една-единствена капка от кръвта на Бруки.
Върху диска имаше гравиран омар, а на дръжката беше изписан монограмът на Де Лус.
Д. Л.
Беше сребърна вилица за омари — от комплекта в Бъкшоу.
Последния път, когато видях един от тези остри прибори, Догър го лъскаше на кухненската маса с препарат за полиране на сребро.
Доколкото си спомнях, другият край на вилицата завършваше с две тънки остриета, стърчащи като антените на охлюв. Тези зъбци, предназначени да вадят розовото месо от процепите в тялото на сварения омар, сега бяха забити някъде дълбоко в мозъка на Бруки Хеъруд.
„Загинал от фамилен сребърен прибор“, помислих си аз, преди да пропъдя тази мисъл.
Тихото стенание зад гърба ми ми напомни, че Порцелан е още тук.
Лицето й беше бяло почти колкото лицето на Бруки и забелязах, че трепери.
— За Бога, Флавия — каза тя накъсано, — слез, да се махаме оттук. Ще повърна.
— Това е Бруки Хеъруд — отвърнах аз и казах наум молитва за душата на бракониера.
„Пази го, Боже, и дано в рая има потоци, гъмжащи от пъстърва.“
При тази мисъл се сетих за Колин Праут. Почти го бях забравила. Дали Колин щеше да въздъхне облекчено, когато разбере за смъртта на мъчителя си? Или пък щеше да скърби?
Майката на Бруки сигурно също щеше да се двоуми по този въпрос, както и, сега осъзнах, почти всички в Бишъпс Лейси.
Стъпих на коляното на Посейдон, хванах се за мускулестия му лакът и се издърпах нагоре. Сега се намирах малко над Бруки и когато погледнах надолу, нещо привлече погледа ми. Между два от зъбците на тризъбеца имаше лъскаво петно с размерите на монета, сякаш някой е полирал бронза с парцал.
Запомних формата на петното и тръгнах бавно надолу, като много внимавах да не докосвам тялото на Бруки.
— Хайде — подръпнах Порцелан за ръката. — Да се махаме оттук, преди да си помислят, че ние сме го убили.
Не й казах, че тилът на Бруки е разбит на кървава каша.
Спряхме за миг зад един от розовите храсти на живия плет, които по това време на годината цъфтяха за втори път. От зеленчуковата градина се чу как Догър изкопава с лопатка старата пръст от лехите. Знаех, че госпожа Малит трябва вече да си е тръгнала.
— Стой тук, докато разузная — прошепнах на Порцелан.
