Наистина ли беше толкова просто? Или имаше и нещо, заровено по-дълбоко?
— Как разбра за случилото се? — помахах с ръка към поляната.
— Ченгетата ме намериха в Лондон. Открили името и адреса ми на листче в чантата й. Помолих един младеж от Ковънт Гардън да ме вземе с камиона си и той ме докара до Додингсли. Остатъка от пътя извървях пеша. Пристигнах преди по-малко от час.
„Четири златни звезди за инспектор Хюит и хората му“, помислих си аз. На мен изобщо не ми беше минало през ум да претърся фургона за чантата на Фенела Фаа.
— Къде си отседнала? В „Тринайсетте патока“ ли?
— Господ да ме убие, не! — възкликна Порцелан с престорен кокни акцент. — Да не съм луда!
Явно й се сторих обидена.
— Нямам пукната пара — разпери безпомощно ръце тя. — Тук ще отседна.
— Тук? Във фургона?
Изгледах я потресена.
— Защо не? Нали е на Фенела. Все едно е мой. Само трябва да намеря контето, чиято е земята и…
— Местността се нарича Стобора и принадлежи на баща ми.
Всъщност не беше вярно: принадлежеше на Хариет, но не беше нужно да обяснявам юридическите проблеми на семейството си на скитаща непозната, която току-що ме бе заплашила със смърт.
— О, извинявай. Не знаех.
— Но не можеш да останеш тук — продължих аз. — Това е местопрестъпление. Не видя ли табелата?
— Естествено, че я видях, ти не я ли видя?
Реших да не обръщам внимание на този детински отговор.
— Нападателят на баба ти може още да се навърта наоколо. Докато полицията не разбере кой е и защо го е направил, е опасно да стоиш тук след мръкване.
Това беше част, но не и цялата истина.
Освен да се погрижа Порцелан да е в безопасност, ме глождеше чувството, че трябва да се реванширам на семейството на Фенела Фаа: да поправя неправдата, извършена от баща ми. За пръв път в живота си се чувствах гузна заради семейството си.
— Така че ще трябва да отседнеш в Бъкшоу — казах изведнъж.
Ето! Направих го. Скочих. Но още докато изричах думите, знаех, че скоро ще съжалявам за тях.
Татко например щеше да побеснее.
Дори когато любимата му Хариет поканила циганите да останат в земите на Бъкшоу, татко ги пропъдил. Щом тя не беше успяла, аз нямах никакъв шанс.
Може би поканих Порцелан именно затова.
— Баща ми е доста ексцентричен — продължих аз. — Най-малкото има някои странни навици. Не пуска в Бъкшоу други гости, освен собствената си сестра. Ще трябва да те вкарам незабелязано.
Порцелан изглеждаше доста разтревожена.
— Не искам да създавам неприятности.
— Глупости — отвърнах с тона на леля Фелисити Унищожителката. — Няма да създаваш никакви неприятности. Никой не идва в източното крило. Дори няма да разберат, че си там. Събери си багажа — наредих й.
Досега не бях обърнала внимание колко уморена изглежда Порцелан. С черната рокля и тъмните кръгове под очите си приличаше на облечена като за маскен бал: „Черната смърт на млади години“.
— Нямам багаж. Само това е. — Тя подръпна смутено тежкия подгъв на роклята си. — Тази е на Фенела. Сутринта се наложи да си изпера дрехите в реката и още не са изсъхнали.
Да си изпере дрехите ли? Че защо да го прави? Тъй като не ми влизаше в работата, не попитах — може би по-късно щях да си намеря повод да повдигна въпроса.
— Да тръгваме тогава — казах с възможно най-ведър тон. — Бъкшоу ни чака.
Вдигнах Гладис и я забутах до себе си. Порцелан се тътреше унило няколко крачки след нас.
— Не е много далеч — заговорих след известно време. — Сигурно ще искаш да се наспиш.
Обърнах се и видях, че кима в отговор, но не продума. Влачеше се зад мен изтощена и дори делфините на фонтана на Посейдон не я накараха да отлепи очи от земята.
— Построен е през осемнайсети век — обясних й аз. — Следователно делфините са доста старички. Някога от устите им е бликала вода.
Порцелан пак отвърна само с кимване.
Вървяхме по прекия път през моравата Трафалгар — изоставена поредица от стъпаловидни възвишения югоизточно от къщата. Сър Джордж де Лус, който планирал изграждането на терасите в чест на победата на адмирал Нелсън над испанците четирийсет години по-рано, ги направил горе-долу по същото време, когато разчистил Висто.
Просто като прекарал тръби до по-ранната подземна канализация на Луций „Мокрия“ де Лус, сър Джордж възнамерявал да пусне пищната система от фонтани като изненада за невястата си.
Затова се заел с ландшафтен проект, който щял да си съперничи по пищност дори с декоративното езеро, но играта му на борсата по време на Железопътната треска стопила имането му. След като загубил по-голямата част от капитала си, планираната алея с фонтани с централна точка Бъкшоу била изоставена на природните стихии.
Сега, след цял век дъждове и снегове, слънце и ветрове и нощните набези на селяните, които крадяха камъни за градинските си зидове, моравата Трафалгар и статуите по нея приличаха на бунище за скулптури, където различни части от каменни херувимчета, обрасли с мъх тритони и морски нимфи стърчаха от земята тук и там като каменни плувци след корабокрушение, чакащи да ги спасят от земното море.
