Тя като че ли почти не ме чуваше. Пребледняла от страх и умора, стоеше неподвижно сред розите като някоя от статуите на Бъкшоу, заметната на шега със стара черна рокля.
Притичах, както се надявах, незабелязано през тревата и настланата с чакъл алея до кухненската врата. Притиснах се към нея и прилепих ухо върху масивното дърво.
Както вече споменах, наследила съм от Хариет почти неестествено остър слух. Веднага щях да чуя потракване на тенджери и тигани и дори най-тихия разговор. Госпожа Малит непрекъснато си говореше сама, докато работеше, и макар да мислех, че вече си е тръгнала, трябваше да съм предпазлива. Ако Фели и Дафи са ми устроили нова засада, кикотът им щеше да ги издаде.
Но не чух нищо.
Отворих вратата и пристъпих в празната кухня.
Най-важната ми задача беше да вкарам Порцелан в къщата и да я скрия на сигурно място, където никой не би усетил присъствието й. След това щях да се обадя в полицията.
Телефонът в Бъкшоу стоеше прибран в малък килер в тесния коридор, свързващ вестибюла с кухнята. Както вече казах, татко ненавиждаше „апарата“ и на всички в Бъкшоу ни беше забранено да го използваме.
Докато стъпвах на пръсти по коридора, чух отличителния шум от кожени обувки върху плочки. Най-вероятно беше татко. Дафи и Фели носеха по-женствени обувки, които издаваха по-тихо шумолене.
Пъхнах се в килера с телефона и тихо затворих вратата след себе си. Щях да поседя малко на ориенталската пейчица в тъмното и да изчакам стъпките да отминат.
Във вестибюла стъпките се забавиха… и спряха. Затаих дъх.
Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да продължат нататък, към западното крило и кабинета на татко.
В този миг — досами лакътя ми! — телефонът иззвъня… и после отново.
Няколко секунди по-късно стъпките се чуха пак в посока към фоайето. Вдигнах слушалката и я притиснах в гърдите си. Ако звъненето прекъснеше внезапно, татко щеше да си помисли, че онзи, който се обажда, е затворил.
— Ало? Ало? — каза тънко гласче на гръдния ми кош. — Чувате ли ме?
Навън във вестибюла стъпките спряха и след малко се оттеглиха назад.
— Чувате ли ме? Ало? Ало? — Приглушеният глас вече викаше дразнещо.
Вдигнах слушалката до ухото си и прошепнах:
— Ало? Флавия де Лус на телефона.
— Обажда се полицай Линет от Бишъпс Лейси. Инспектор Хюит се опитва да се свърже с вас.
— А, полицай Линет — казах дрезгаво с най-хубавия си глас, имитиращ Оливия де Хавиланд. — Тъкмо се канех да ви звънна. Толкова се радвам, че се обадихте. В Бъкшоу се случи нещо ужасно!
След като отметнах и тази задача, се оттеглих бързо назад до розовите храсти.
— Ела — казах на Порцелан, която не беше помръднала, откакто я оставих. — Нямаме време за губене!
След по-малко от минута вече се прокрадвахме нагоре по широките стълби в източното крило на Бъкшоу.
— Да му се не види! — възкликна Порцелан, когато видя стаята ми. — Голяма е като площад!
— И също толкова студена — отвърнах аз. — Пъхай се под одеялото. Ще донеса бутилка с гореща вода.
Едно бързо отскачане до лабораторията, пет минути със спиртната лампа и вече бях напълнила червената гумена торба с вряща вода, готова за под краката на Порцелан.
Вдигнах края на дюшека си и извадих кутия шоколадови бонбони, които бях свила от кухненския праг, където Нед, влюбеният помощник от странноприемницата, оставяше дарове на Фели. Тъй като госпожица Ревлата не знаеше кога пристигат подаръците, нямаше как да усети липсата им, нали? Напомних си следващия път, когато видя Нед, да му кажа каква радост е донесъл подаръкът му. Просто нямаше да спомена кого е зарадвал.
— Вземи си — рекох, след като разопаковах целофана от кутията. — Не са пресни като майски рози, но поне не гъмжат от червеи.
С ограничените си финанси Нед можеше да си позволи само бонбони, забравени на витрината от четвърт век, че и повече.
Порцелан застина, поднесла към устата си бонбон с ванилов крем.
— Не се притеснявай, шегувах се.
Всъщност не се шегувах, но нямаше смисъл да тревожа момичето.
Реших да дръпна пердетата и отидох до прозореца, където спрях и погледнах навън. Не се виждаше жива душа.
Отвъд моравата зърнах крайчеца на Висто, а на юг — Посейдон! Съвсем бях забравила, че фонтанът се вижда от прозореца на стаята ми.
Възможно ли бе да…? Потрих очи и пак погледнах.
Да! В далечината Бруки Хеъруд висеше като тъмна кукла на тризъбеца на морския бог. Можех да се промъкна дотам и да хвърля още един поглед, преди да дойде полицията. А ако все пак ме завареха на местопрестъплението, щях да им кажа, че ги чакам и следя никой да не докосва Бруки. И така нататък.
— Изглеждаш много уморена — обърнах се към Порцелан.
Клепачите й вече бяха натежали, когато дръпнах пердетата.
— Приятни сънища — пожелах й аз, но тя май не ме чу.
Звънецът иззвъня, докато слизах по стълбите. Проклятие! Тъкмо когато си мислех, че съм сама. Преброих до десет и отворих вратата в мига, в който се звънна втори път.
На прага стоеше инспектор Хюит с пръст на бутона и смутено изражение, сякаш беше малко момче, хванато да си играе със звънците на хората.
