„Определено не си губят времето“, помислих си аз. Не бяха минали и десет минути, откакто разговарях с полицай Линет.
— Ах, вездесъщата Флавия де Лус — каза той.
— Добър ден, инспекторе — отвърнах с леден глас. — Заповядайте, влезте.
— Не, благодаря. Доколкото разбрах, е станал нов… инцидент.
— Да, инцидент — подхванах играта. — Опасявам се, че става въпрос за Бруки Хеъруд. Най-прекият път до моравата Трафалгар е оттук — посочих на изток. — Последвайте ме, ще ви покажа.
— Чакай малко. Никъде няма да ходиш. Не искам да се бъркаш. Разбираш ли, Флавия?
— Все пак това е нашият имот, инспекторе — казах, само за да му напомня, че разговаря с член на семейство Де Лус.
— Да, а това е моето разследване. Ако има и един твой отпечатък по местопрестъплението, ще повдигна обвинение срещу теб, ясно ли е?
Какво нахалство! Не заслужаваше да му отговоря. Можех да кажа: „Отпечатъците ми вече са по местопрестъплението, инспекторе!“, но не го направих. Обърнах се на пети и треснах вратата в лицето му.
От вътрешната страна бързо прилепих ухо до дървото и се заслушах.
Макар да прозвуча като сух смях, звукът, който долових, трябва да беше удивеното възклицание на инспектора, загубил така глупаво помощта на първокласен ум.
Проклет да е! Ще съжалява за безочливото си поведение. О, да — как само ще съжалява!
Качих се по стълбите и се спуснах към лабораторията. Отключих масивната врата, влязох и веднага се отпуснах, залята от чувство на покой.
В тази стая имаше нещо специално: начинът, по който светлината падаше меко през високите прозорци с оловни рамки, топлото сияние на микроскопа, принадлежал някога на чичо Тар, който сега бях толкова доволна, че притежавам, ясното, почти въодушевено, блещукане на стъклениците, шкафовете, пълни с прилежно надписани шишенца с химични вещества (сред които някои забележителни отрови) и етажерките с книги — всичко това придаваше на помещението атмосфера, която можех да опиша само като свята.
Взех една от високите табуретки и я качих на плота под прозорците. От най-долното чекмедже на бюрото — което, заради дневниците и документите, все още приемах за чекмеджето на чичо Тар, — извадих немски бинокъл. Лещите, прочетох в една от книгите в библиотеката му, били изработени от специален пясък, срещан единствено в Тюрингската гора край село Мартинрода в Германия, който, заради съдържанието си на алуминиев оксид, даваше забележително чисто изображение. А точно това ми трябваше сега!
С бинокъла, провесен на шията, се покачих с помощта на стол върху плота, после пропълзях върху табуретката и се изправих нестабилно на импровизираната си наблюдателница, а главата ми почти докосваше тавана.
С една ръка се подпрях на рамката на прозореца, а с другата вдигнах бинокъла към очите си и, с колкото свободни пръсти ми останаха, нагласих фокуса.
Щом живите плетове, обрамчващи моравата Трафалгар, изникнаха на фокус, осъзнах, че гледката от лабораторията под този ъгъл е много по-добра от изгледа от стаята ми.
Да — ето го Посейдон, взрял се в невидим океан и нехаещ за полюшващия се на тризъбеца му труп. Но сега виждах добре целия фонтан.
Щом мощните лещи стопиха разстоянието, видях и как инспектор Хюит се приближава към фонтана, вдига ръка да засенчи очи от слънцето и се взира в тялото на Бруки. Сви устни и почти чух тихото подсвирване, което му се изплъзна.
Зачудих се дали знае, че го наблюдават.
Образът през лещите на бинокъла внезапно потъмня, а после пак се върна и отново потъмня. Отдръпнах го от очите си и видях, че пред слънцето беше преминал облак. Макар да бе твърде далеч на запад, за да го забележа с невъоръжено око, по мрака разбрах, че е надвиснал над полята и носи буря.
Вдигнах бинокъла тъкмо когато инспекторът погледна към мен. Ахнах, но после осъзнах, че това е оптична илюзия — нямаше как да ме види. Сигурно гледаше буреносните облаци, скупчващи се над Бъкшоу.
Инспекторът се обърна и ми се стори, че говори с някого. Наистина, след миг сержант Улмър се появи иззад основата на фонтана с тежко куфарче, следван по петите от доктор Дарби и сержант Грейвс. „Трябва да са дошли с колата, а по пътя са минали през Канавката и покрай Стобора“, помислих си аз.
За нула време сержант Улмър разпъна сгъваемия статив и постави на него тежкия полицейски фотоапарат. С наслада наблюдавах как дебелите му пръсти ловко настройват крехките копчета и колко бързо правят първите снимки.
Внезапно проблесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен гръм и едва не паднах от стола. Пуснах бинокъла да увисне на верижката на шията ми и прилепих длани в прозореца, за да запазя равновесие.
Какво ми каза Дафи веднъж по време на лятна буря?
„Когато гърми, стой далеч от прозорците, магаре такова.“
Но ето че сега, когато светкавицата облиза подпокривните греди, аз стоях прикована към стъклото като пеперуда, забодена върху картон в Музея по естествена история.
„Дори светкавицата да не те уцели, беше добавила Дафи, шумът от гръмотевицата ще ти изкара въздуха и ще се обърнеш наопаки като червен чорап.“
