Отново проблесна светкавица и избумтя гръм, а дъждът заваля като из ведро и забарабани тържествено по покрива. Изведнъж изви вятър и дърветата в парка се заогъваха от поривите.
Всъщност гледката беше доста вълнуваща. „Проклета да е Дафи“, помислих си. Ако се упражнявах достатъчно, можех дори да обикна гръмотевиците и светкавиците.
Отдръпнах се от стъклото, възвърнах си равновесието и отново вдигнах бинокъла пред очите си.
Онова, което видях, приличаше на гравюра на ада. На фона на мътнозелената светлина, брулени от вятъра и осветявани от проблясванията на светкавиците, тримата полицаи сваляха тялото на Бруки от тризъбеца. Бяха прокарали въже под мишниците му и го спускаха бавно, почти нежно на земята. Над тях в дъжда се извисяваше Посейдон като чудовищна каменна фигура на Сатаната, приготвил вилата си и взрян в забулената от вода далечина, вкаменен от скука от делата на простосмъртните.
Инспектор Хюит вдигна ръка да хване въжето и да поеме покойника с коса прилепнала по челото от дъжда и за миг изпитах чувството, че гледам страховита пиеса за разпъването на Христос.
А може би виждах точно това.
Чак след като сержант Улмър извади от куфарчето си брезент и покри тялото на Бруки, мъжете потърсиха подслон и за себе си. Макар да не пазеше кой знае колко, доктор Дарби държеше лекарската си чанта над главата и стоеше неподвижно, недоволен от дъжда.
Инспектор Хюит разгъна малък прозрачен дъждобран и го нахлузи над подгизналите си дрехи. Мушамата приличаше на наметка за камериерки и се зачудих дали прекрасната му съпруга Антигона не я е пъхнала в джоба му за случаи като този.
Сержант Улмър стоеше непоклатим под дъжда, сякаш едрата му фигура му осигуряваше достатъчна защита от вятъра и водата, а сержант Грейвс — единственият достатъчно дребен от четиримата — се беше свил удобно под най-долното корито на фонтана, където клечеше на сухо като патица.
И изведнъж, както беше започнала, бурята отмина. Тъмните облаци се понесоха на изток, откриха слънцето и птичките възобновиха прекъснатите си песни.
Сержант Улмър свали непромокаемата покривка от фотоапарата и започна да прави снимки на фонтана от всеки възможен ъгъл. Когато се зае със снимките в близък план, се появи линейка, лъкатушеща по неравната земя между Стобора и моравата Трафалгар.
Доктор Дарби размени няколко думи с шофьора и му помогна да вдигне покритото тяло на Бруки върху носилка, а после се качи отпред в автомобила.
Щом линейката потегли бавно по неравния терен, като криволичеше около стърчащите статуи, забелязах дъгата. Пейзажът потъна в злокобна жълтеникава светлина и заприлича на картина в ярки цветове, нарисувана от безумец.
В далечния край на моравата Трафалгар покрай дърветата нещо помръдна. Извъртях се леко и бързо настроих фокуса тъкмо навреме, за да видя как някаква фигура изчезва в гората.
„Поредният бракониер, помислих си, зърнал е полицаите и се крие от тях.“
Огледах бавно дърветата, но който и да се беше шмугнал сред тях, вече го нямаше.
Отново открих линейката и я проследих как изчезва зад далечен плет. След като тя се изгуби от поглед, слязох от стола и заключих лабораторията.
Ако исках да претърся бърлогата на Бруки преди полицаите, трябваше да тръгна веднага.
Единственият проблем беше, че нямах ни най-малка представа къде живее Бруки.
Можех пак да отида до телефона в килера, но рискувах във вестибюла да се натъкна на татко или още по-лошо — на Дафи и Фели. Освен това ми се струваше малко вероятно пройдоха като Бруки да е записан в телефонния указател.
Вместо да рискувам да ме хванат, се вмъкнах незабелязано в картинната галерия, която заемаше целия приземен етаж на източното крило.
Минах под погледите на армия от предци, в чиито лица смутено разпознах някои от собствените си черти. Мина ми през ум, че нямаше да харесам повечето от тях, а и че те не биха харесали мен.
Направих циганско колело, за да им покажа, че не ми дреме.
Въпреки това, понеже старчето го заслужаваше, вдигнах ръка за скаутски поздрав пред портрета на чичо Тар, макар да бях изключена от скаутската организация, напълно несправедливо според мен, от една жена без капчица чувство за хумор. „Честно, госпожице Пашли, казах и й дадох шанс да промени решението си, железният хидроксид беше само за шега.“
В дъното на галерията имаше малка стаичка, служила в славните дни на Бъкшоу за поправка на рамките и реставрация на портретите и пейзажите от семейната колекция.
По две от чамовите полици и върху работния тезгях все още имаше нахвърляни прашни тенекиени кутии от боя и лак, чието съдържание се бе съсухрило горе-долу заедно с кралица Виктория, а от тях като вкаменени опашки на плъхове стърчаха дръжки на четки.
Явно всички, освен мен бяха забравили, че стаичката има една много полезна особеност: счупен прозорец, който лесно се отваря, отвътре и отвън — а освен това бях смазала пантите му с мас от килера.
