На външната стена, точно под рамката на прозореца, на половината разстояние до земята, имаше частично отронена тухла — признавам, бях ускорила естествения процес с помощта на една от градинските лопатки на Догър — идеално стъпало за онзи, който иска да излезе или да влезе в къщата, без да привлича нежелано внимание.
Измъкнах се през прозореца, слязох на земята и за малко да стъпя върху Догър, който беше коленичил в тревата. Той стана, вдигна шапка и пак я сложи.
— Добър ден, госпожице Флавия.
— Добър ден, Догър.
— Чудесен дъжд.
— Прекрасен наистина.
Догър погледна към златистото небе и продължи да плеви.
Най-страхотните хора постъпват точно така. Не те оплитат с въпросите си като в паяжина.
Гумите на Гладис свистяха весело, когато профучахме покрай „Свети Танкред“ и излязохме на главната улица. Гладис се наслаждаваше на хубавия ден толкова, колкото и аз.
Напред, от лявата страна, през няколко врати от „Тринайсетте патока“, се намираше антикварният магазин на Реджи Петибоун. Тъкмо си мислех по-късно да се отбия там, когато вратата се отвори рязко и едно момче с очила изхвърча на улицата.
Беше Колин Праут.
Извих кормилото, за да не го блъсна, и Гладис се плъзна за дълго разтърсващо спиране.
— Колин! — извиках, щом спрях. За малко да се прекатуря лошо.
Но Колин вече бе пресякъл улицата и изчезна в алеята „Болт“ — тесен, миризлив проход, водещ до уличката зад магазините.
Едва ли има нужда да споменавам, че веднага го проследих, изпълнена с благодарност за изобретяването на велосипедните скорости.
Завъртях педалите по алеята, но Колин вече завиваше зад ъгъла в другия й край. Тъй като пътят, по който вървеше, описваше кръг, след няколко секунди той пак щеше да излезе на главната улица.
Оказах се права. След малко го зърнах да тича по „Кау Лейн“, сякаш по петите го гонеха адски хрътки.
Вместо да тръгна след него, натиснах спирачките.
„Кау Лейн“ свършваше при реката и Колин трябваше да завие наляво по старата пътека, която минаваше зад „Тринайсетте патока“. Нямаше да рискува да се скрие по протежението на стария канал, за да не го приклещят някъде зад магазините.
Обърнах назад и се върнах по пътя, по който дойдох, като завих плавно по улица „Шу“, където в последната къща живееше госпожица Пикъри, новата библиотекарка. Натиснах спирачките, слязох от Гладис и я облегнах на оградата на госпожица Пикъри, изкачих бързо стъпалата и се притаих зад една от високите тополи покрай пътеката.
Тъкмо навреме! Колин идваше забързано към мен и непрекъснато се озърташе нервно през рамо.
— Здрасти, Колин — поздравих и му препречих пътя.
Той спря рязко, сякаш се е блъснал в тухлена стена, но по стрелкащите се светли очи, ококорени като на стрида зад дебелите стъкла на очилата му, разбрах, че се кани да хукне.
— Полицията те търси. Искаш ли да им кажа къде си?
Дръзка лъжа: един от специалитетите ми.
— Н-н-не.
Лицето му стана бяло като сняг и за миг си помислих, че ще се разреве. Но преди да успея да го притисна още мъничко, той каза бързо:
— Не бях аз, Флавия! Честно! Не го направих аз.
Въпреки несвързаните думи веднага разбрах какво има предвид.
— Какво не си направил Колин?
— Нищо, нищо не съм направил.
— Къде е Бруки? — попитах небрежно. — Трябва да говоря с него за два триножника за камина.
Думите ми постигнаха желания ефект. Колин размаха ръце като стрелките на ветропоказател, пръстите му посочиха на север, юг, запад и изток. Накрая се спря на последната посока, което означаваше, че Бруки трябва да е някъде отвъд „Тринайсетте патока“.
— За последно го видяха да разтоварва микробуса си.
Микробуса си ли? Нима беше възможно Бруки да е имал микробус? Идеята ми се струваше някак си смехотворна — все едно плашилото от „Магьосникът от Оз“ да седне зад волана на голям камион, но въпреки това…
— Страшно ти благодаря, Колин. Истинско съкровище си.
Колин потри очи, подръпна косата си, прекоси стъпалата и затича по улица „Шу“ като въртящ се дервиш. И след миг изчезна.
Дали току-що не допуснах огромна грешка? Възможно бе, но не можех да продължа разследването си с някого като Колин, лигавещ се по петите ми.
Чак тогава в съзнанието ми пропълзя вледеняваща мисъл. Ами ако…
Не, ако по дрехите на Колин имаше кръв, щях да забележа.
Докато се връщах да взема Гладис, ми хрумна прекрасна мисъл. В цял Бишъпс Лейси имаше само няколко микробуса, повечето от които познавах: микробусът на железаря, на касапина, на електротехника и така нататък. На всеки от автомобилите от двете страни беше изписано името на собственика му с големи букви; всеки от микробусите беше уникален и нямаше как да го сбъркам. Ако минех по главната улица, щях да видя повечето от тях, а непознат микробус щеше да изпъква като възпален палец.
Това и направих.
Няколко минути по-късно вече бях обиколила на зигзаг част от селото, но не ми провървя. Когато обаче завих в източния край на главната улица, едва повярвах на очите си.
Пред Върбовата вила беше паркиран невзрачен зелен микробус, който макар и без надписи по ръждясалото купе, изглеждаше точно като автомобил за Бруки Хеъруд.
