Върбовата вила бе кръстена подобаващо, тъй като беше напълно скрита под надвисналите клони на гигантска върба — чудесно прикритие, защото самата къща беше боядисана в отвратителна разцветка на оранжевото. Тук живееше Тилда Маунтджой, с която се запознах преди няколко месеца при доста печални обстоятелства. Госпожица Маунтджой беше пенсионираната главна библиотекарка на селската библиотека на Бишъпс Лейси, където разправяха, че дори книгите живеят в страх от нея. Сега, след като разполагаше с неограничено свободно време, се занимаваше с всяване на ужас на свободна практика.
Макар да не горях от желание да подновя познанството ни, не ми остана друго, освен да отворя портата, да си проправя път под надвисналите клонки, да прекося с жвакащи стъпки обраслата с мъх пътека и да се изправя лице в лице с дракона в леговището му.
Какво извинение имах ли? Щях да й кажа, че докато съм карала колело, изведнъж съм се почувствала отпаднала. Видяла съм микробуса на Бруки и съм си помислила, че той ще е достатъчно добър да натовари Гладис и да ме закара до вкъщи. Татко щеше да му е безкрайно признателен и така нататък, и така нататък.
Под клоните на върбата върху прага на къщата на воля растяха лишеи, а въздухът беше хладен и влажен като в мавзолей.
Вече бях вдигнала ръждясалото месингово чукче във формата на дяволчето, символ на град Линкълн, когато вратата се отвори и на прага застана госпожица Маунтджой… обляна в кръв!
Не знам коя от двете се стресна повече, но за един странен миг стояхме напълно неподвижни, взрени облещени една в друга.
Предницата на роклята и ръкавите на сивата й жилетка бяха подгизнали от кръв, а лицето й цялото беше окървавено. Няколко пресни алени капки паднаха на пода, преди да вдигне носната кърпичка и да я притисне към лицето си.
— Потече ми кръв от носа — каза госпожица Маунтджой. — Често ми се случва.
Притиснала оцапания лен върху устата и носа си, приглушените думи прозвучаха като „Шести неотлъчно“, но разбрах какво иска да каже.
— Божичко, госпожице Маунтджой, нека ви помогна.
Хванах я за лакътя, преди да успее да възрази, и я поведох към кухнята по тъмен коридор, обрамчен с масивни бюфети в стил „Тюдор“.
— Седнете. — Издърпах един стол и за моя изненада тя се подчини.
Имах ограничен, но практически опит с кръвоизливи от носа. Спомних си за едно от партитата на Фели, на което на поляната за крокет бе изригнала кръв от носа на Шийла Фостър и Догър я спря, като притисна към лицето й носна кърпа, натопена с меден сулфат от оранжерията.
Върбовата вила обаче не изглеждаше като място, на което ще се намери син камък, както се нарича разтворът, макар да знаех, че с половин чаена чаша разредена сярна киселина, две медни монети и батерията от фара на Гладис бих могла да забъркам достатъчно от веществото, за да свърши работа. Но нямах време за химични експерименти.
Грабнах един ключ от ковано желязо, закачен на пирон над камината, и го притиснах в тила й.
Госпожица Маунтджой изписка и се смъкна на стола.
— Не мърдайте — казах аз, все едно говорех на кон (в ума ми изскочи образът на Грай). — Спокойно.
Госпожица Маунтджой седеше скована с прегърбени рамене. Това беше подходящият момент.
— Бруки тук ли е? — попитах небрежно. — Видях микробуса му отвън.
Госпожица Маунтджой отметна глава назад и усетих как се сковава още повече под дланта ми. Тя бавно свали окървавената кърпичка от носа си и с леден тон заяви:
— Хеъруд повече няма да стъпи в дома ми.
Примигнах. Дали госпожица Маунтджой просто заявяваше, че е твърдо решена да не го пуска повече тук, или в думите й имаше злокобен подтекст? Знаеше ли, че Бруки е мъртъв?
Тя изви глава, за да ме погледне гневно, и аз видях, че носът й вече не кърви.
Оставих мълчанието да се проточи — полезен трик, който бях научила от инспектор Хюит.
— Той е крадец — най-накрая проговори госпожица Маунтджой. — Не биваше да му се доверявам. Не знам как изобщо си го помислих.
— Да ви донеса ли нещо, госпожице Маунтджой? Чаша вода? Мокра кърпа?
Трябваше да спечеля благоразположението й.
Мълчаливо отидох до мивката и намокрих една кърпа за ръце. Изстисках я и й я подадох. Докато тя бършеше кръвта от лицето и ръцете си, дискретно извърнах очи и се възползвах от възможността да огледам кухнята.
Стаята беше квадратна с нисък таван. В единия ъгъл стоеше малка зелена готварска печка, а имаше и маса от борово дърво и един-единствен стол — онзи, на който в момента седеше госпожица Маунтджой. По две от стените на стаята видях дълга лавица за съдове, на която бяха подредени най-различни чинии и подноси в синьо и бяло — най-вече страдфордширски порцелан: голяма част от тях бяха изрисувани с флорални мотиви и пасторални сцени. Преброих единайсет и зърнах празно място с диаметър около петдесет сантиметра, където явно е стояла дванайсетата.
През върбовите клони се процеждаше слаба зеленикава светлина, която нахлуваше през двата малки прозореца над мивката и придаваше на чиниите чудат воднист нюанс, който ми напомни за моравата Трафалгар след дъжда: след като свалиха тялото на Бруки от фонтана.
