В тесния коридор на входа на кухнята, върху очукан дървен бюфет, бяха подредени няколко еднакви бутилки с вид на аптекарски шишета.
Чак когато прочетох етикетите, усетих миризмата. Колко странно: обонянието ми обикновено е светкавично бързо, често пъти по-бързо от слуха и зрението.
Но вече нямаше съмнение. Цялата стая — дори самата госпожица Маунтджой — вонеше на рибено масло.
До този момент гледката на облените й с кръв дрехи бе надвила обонянието ми. Макар да бях доловила мирис на риба, когато видях кръвта да капе пред вратата и отново, когато сложих студения ключ на тила й, мозъкът ми явно не беше отчел този факт като непосредствено важен и го бе скътал в съзнанието ми за по-късно.
Имах богат опит с рибеното масло. Прекарала съм голяма част от живота си в бягане от връхлитащата госпожа Малит, която с отворена бутилка и лъжица колкото градинска лопата в ръка, ме преследваше по коридорите и стълбищата на Бъкшоу — дори и в сънищата ми.
Кой човек с всичкия си би преглътнал нещо, което прилича на старо моторно масло и е изцедено от рибешки дроб, оставен да се разлага на слънце? Рибеното масло се използваше и за обработка на кожа и нямаше как да не се замисля какво причинява на човешките вътрешности.
— Отвори уста, миличка — чувах гласа на клатушкащата се след мен госпожа Малит. — Маслото е полезно.
— Не! Не! — писках аз. — Не искам киселина! Няма да я изпия!
Това беше вярно, не си го измислях. Изследвах маслото в лабораторията си и установих, че съдържа множество киселини, сред които олеинова, маргаринова, оцетна, бутанова, фолиева, холева и фосфорна, а да не говорим за оксидите, калция и натрия.
В крайна сметка се споразумях с госпожа Малит: тя щеше да ми позволи да пия маслото сама в стаята си преди лягане, а аз щях да спра да крещя като демон и да я ритам в кокалчетата на глезените. Заклех се в гроба на майка си.
Хариет, разбира се, нямаше гроб. Тялото й бе някъде сред снеговете на Тибет.
Доволна, че от плещите й е паднала тази трудна и нежелана задача, госпожа Малит се направи на силно разтревожена, но ведро ми подаде бутилката и лъжицата.
Мислите ми се върнаха към настоящето рязко като гумена топка, опъната на ластик.
— Неприятности с антиките ли? — чух се да казвам. — Не сте само вие, госпожице Маунтджой.
Макар за малко да не забележа, бързият й поглед към мястото на липсващата чиния ми каза, че съм уцелила в десетката.
Госпожица Маунтджой видя, че съм проследила погледа й.
— Беше от времето на Хуну, първия император от династията Мин. Каза ми, че познавал един човек…
— Кой, Бруки ли? — прекъснах я аз.
Тя кимна.
— Каза, че познавал някакъв човек, който дискретно щял да продаде чинията на разумна цена. След войната имам някои затруднения и си помислих, че…
— Разбирам ви напълно, госпожице Маунтджой.
Тъй като финансовите затруднения на татко и непрестанният поток от пресрочени сметки, които пристигаха в пощата, бяха постоянна тема на разговор в Бишъпс Лейси, нямаше нужда да обяснявам, че и ние сме бедни.
Госпожица Маунтджой ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „На едно дередже сме“
— Рече, че я счупили във влака. Опаковал чинията със слама и я поставил в метална кутия, но някак си… не я беше застраховал естествено, за да не ме товари с допълнителни разходи и после…
— Някой я е видял в антикварен магазин — изпреварих я аз.
Тя кимна.
— Племенницата ми Джулия в Пимлико. Каза ми: „Лельо, познай какво видях днес: сестрата на твоята чиния от династията Мин!“ Стоеше точно където стоиш ти сега и също като теб видя празното място на полицата. „О, лельо“, възкликна тя. Разбира се, опитахме се да си върнем чинията, но продавачът рече, че е дадена на консигнация от депутата, който живеел на съседната улица. Не каза името му заради споразумението за поверителност. Джулия искаше да повикаме полицията, но й припомних, че чичо Джеймисън, който донесъл чинията в рода ни, понякога се занимаваше с тъмни сделки. Съжалявам, че ти разказвам тази история, Флавия, но държа винаги да съм честна до болка.
Кимнах и я погледнах малко разочаровано.
— Но откъде Бруки Хеъруд изобщо е разбрал за чинията?
— Наемател ми е. Живее в гаража.
Бруки да живее тук, в гаража на госпожица Маунтджой? Това не го знаех.
— Да — отвърнах аз. — Разбира се, че живее тук. Бях забравила. Е, трябва да тръгвам. Полегнете за малко, госпожице Маунтджой. Още сте много бледа. Кръвоизливите от носа са крайно изтощителни, нали? Губи се желязо и така нататък. Сигурно сте страшно уморена.
Заведох я до малката гостна в предната част на къщата и й помогнах да легне на дивана от конски косъм. Завих я с одеяло и я оставих, стиснала го с белите си пръсти.
— Няма нужда да ме изпращате — казах й.
Като актьор в пантомима, който излиза на сцената иззад театралната завеса, разделих висящите върбови клони и излязох от зеления мрак на ослепителното слънце.
