Времето изтичаше. Инспектор Хюит и хората му сигурно бяха само на минути след мен, а аз едва започвах разследването си. Тъй като микробусът на Бруки се намираше точно пред мен, реших да започна от него. Озърнах се бързо в двете посоки на улицата. Не видях никого.
Един от прозорците на микробуса беше спуснат до долу: очевидно Бруки го е оставил отворен. Какъв късмет!
Татко все повтаряше колко важно е винаги да носиш със себе си носна кърпа и поне веднъж се оказа прав. Когато отворех вратата, щях да оставя отпечатъци по никелираната дръжка. Трябваше ми точно парче чист плат.
Но дръжката не помръдна, макар да изскърца страховито, което подсказваше, че отдолу има ръжда. Не биваше да допусна вратата на микробуса да се откърти и да падне с трясък на улицата.
Стъпих на страничното стъпало (последва ново изскърцване на метал) и се надигнах на лакти. Опрях корем на долната част на рамката на прозореца и вмъкнах торса си в микробуса, а краката ми останаха да стърчат навън за равновесие.
С увита с носната кърпа ръка натиснах копчето за отваряне на жабката и когато капакът изхвръкна рязко, напипах вътре малък пакет. Беше точно каквото си мислех — регистрационните документи на микробуса.
За малко да надам радостен възглас! Сега щях да разбера истинския адрес на Бруки, който дълбоко се съмнявах, че е Върбовата вила.
„Едуард Сампсън“, пишеше на документа. „Рай Роуд“, Източен Финчинг.
Много добре знаех къде е Източен Финчинг: на осем километра северно от Бишъпс Лейси.
Но кой беше Едуард Сампсън? Освен че е собственикът на микробуса, от който в момента дупето ми стърчеше като щипка на омар от капан, нямах ни най-малка представа кой е.
Върнах документите в жабката и затворих капака.
Сега трябваше да претърся гаража.
— Да вървим, Гладис — казах, когато я взех от мястото, където ме чакаше. Не исках да разберат, че съм наоколо, като я оставех паркирана пред очите на всички.
Заради странната форма на двора на госпожица Маунтджой, гаражът се намираше в края на жив плет с формата на буквата Г, който обрамчваше къщата от едната страна и отзад. Скрих Гладис зад един храст и продължих пеша.
Щом стигнах до постройката, видях, че названието „гараж“ е само любезна титла. Всъщност беше просто барака.
Сградата беше квадратна, с долен етаж от тухли и горен — от дъски. През прозорците не се виждаше нищо, което говореше за наслоена мръсотия и паяжини; подобни прозорци сякаш те гледат.
Вратата някога е била боядисана, но сега боята се лющеше и разкриваше сиво, прогнило дърво, от каквото бяха направени и дъските на горния етаж.
Увих ръка с носната кърпа и натиснах бравата. Вратата беше заключена.
Прозорците на първия етаж бяха твърде високо, за да вляза през тях, а счупената дървена решетка, по която пълзеше бръшлян — твърде паянтова, за да се изкатеря. На стената имаше подпряна разнебитена стълба, твърде опасна на вид, за да влезе в употреба. Реших да заобиколя отзад.
Трябваше да внимавам. Само хлътналата дървена ограда и тясната пътека разделяха задната част на гаража от надвисналата върба на госпожица Маунтджой. Наложи се да се придвижвам на прибежки като командос по морски бряг.
В края на плета, от лявата страна на пътеката на гърба на гаража, имаше малко дворче, оградено с телена мрежа, от което, щом се приближих, дочух енергично кълване. В заграждението имаше клетка не по-висока от шейсет сантиметра — всъщност по-ниска, — а в нея стоеше най-големият петел, който съм виждала: толкова беше голям, че трябваше да крачи приведен.
Щом ме видя, птицата се спусна към двете мрежи, които ни разделяха, и понечи да ме клъвне в лицето със страховито пляскане на криле. Първата ми инстинктивна реакция бе да побягна, но после видях умолителния поглед в тъмните му очи.
Петелът беше гладен!
Взех шепа зърно от прикованата за рамката на клетката кутия и го хвърлих през мрежата. Петелът се спусна на семената като вълк на руски селяни, а червеният му като мак гребен се клатеше нагоре-надолу, сякаш се задвижваше с пара.
Докато птицата пируваше, в другия край на клетката забелязах вратичка към гаража. Беше голяма колкото за петела, но щеше да свърши работа.
Хвърлих още две шепи зърно, за да разсея птицата, и се обърнах към телената мрежа. Издигаше се на около два метра, но беше твърде високо, за да скоча и да се хвана за горната дървена рамка. Опитах се да се изкатеря по телта, но обувките ми не се задържаха.
Отказах да се примиря, седнах и събух обувките и чорапите си.
Когато дойдеше време да напиша автобиографията си, непременно трябваше да отбележа, че телена мрежа
Катерех се, като пъхах пръсти в шестоъгълните отвори на мрежата, а с всяка крачка сякаш стъпвах върху остри ножове. Когато най-сетне стигнах до върха, имах чувството, че краката ми са разранени като на Скот по време на експедицията му до Южния полюс.
