Щом скочих на земята от вътрешната страна, петелът се спусна към мен. Тъй като не се сетих да напълня джоба си със зърно за изгладнялата птица, сега бях оставена на милостта й.
Петелът се хвърли към голите ми колене, а аз се хвърлих към отвора в гаража.
Вратичката беше тясна, но пропълзях, стенейки, през прохода, докато петелът кълвеше яростно босите ми крака и след няколко секунди се озовах в гаража: в някакво странно заграждение, но все пак в гаража.
Заедно с петела, който ме беше последвал и сега ми налиташе като птица отмъстител.
Осенена от внезапно вдъхновение, клекнах, привлякох вниманието му и със силно съскане се изправих бавно, като извивах глава и цъках с език като кралска кобра.
Подейства! В нищожния пилешки мозък древен инстинкт внезапно бе зашепнал безмълвно приказка за пиле и змия и петелът си плю на петите и се изстреля през отвора като пернато торпедо.
Бръкнах с пръст през мрежата, завъртях дървената летвичка, която служеше за мандало, и влязох в коридора.
Предполагам, че очаквах да видя отделения за коне, съсухрени сбруи, окачени по дървени пирони, чесала и пейки, а може би и отдавна изоставен файтон в някой сумрачен ъгъл. Може би си мислех за нашия гараж в Бъкшоу.
Но каквото и да очаквах, изобщо не бях подготвена за тази гледка.
Под ниските греди на тавана на някогашната конюшня стояха тапицирани със зелена и розова коприна дивани, наблъскани нагъсто като автобуси на площад „Пикадили“. Пъстри буркани и керамични вази — някои със сигурност марка „Уеджууд“ — бяха поставени тук и там върху маси, чието старо дърво сияеше дори на слабата светлина. Резбовани шкафове и богато инкрустирани масички се криеха в сенките, а близките отделения за конете преливаха от скъпи сервизи за чай и ориенталски паравани.
Това беше склад — и то необикновен!
Подпряна на една от стените, почти скрита от масивен бюфет, стоеше изящно гравирана полица за камина от XVIII век, пред която наполовина бе разгънат пищен мек килим. Приятелката и лакей на Фели, Шийла Фостър, не пропускаше възможност да изтъкне качествата на подобна вещ дори в най-обикновен разговор: „Архиепископът на Кентърбъри ни гостува за уикенда. Докато ми щипваше бузата, изпусна троха от кекса върху скъпия ни стар килим от Обюсон2.“
Тъкмо пристъпих напред да го разгледам по-добре, когато нещо привлече погледа ми: проблясък от тъмния ъгъл на полицата за камина. Ахнах тихичко, защото в гаража на госпожица Маунтджой стояха Лисицата Сали и Шопо — триножниците на Хариет!
„Но как…? Как, за Бога, е възможно това?“
Само преди няколко часа ги видях в салона в Бъкшоу. Бруки Хеъруд нямаше как да се е промъкнал в къщата и да ги е откраднал, защото беше мъртъв. Но кой друг би могъл да ги донесе тук?
Можеше ли да е Колин Праут? Все пак той беше марионетка на Бруки и го срещнах в квартала само преди няколко минути.
Дали Колин живееше тук с Бруки? Госпожица Маунтджой каза, че Бруки й е наемател, което със сигурност означаваше, че Бруки живее тук. Не видях кухня или спалня, но те може би се намираха някъде отвъд морето от мебели или на горния етаж.
Върнах се обратно в главния коридор, а на улицата навън изсвистяха спирачки на кола.
Да му се не види! Това спокойно можеше да е инспектор Хюит.
Клекнах и се приближих до прозореца с патешко ходене, където прилепих гръб в масивен абаносов скрин, иззад който можех да надничам незабелязано.
Но към вратата не вървеше инспектор Хюит, а двуног булдог. Ръкавите на мъжа бяха навити до лактите и разкриваха ръце, които освен обилното окосмяване, приличаха на два свински бута. Разгърдената му риза разкриваше гора от черни къдрави косми, а дланите му се свиваха и разгъваха в юмруци, докато вървеше целеустремено към вратата.
Който и да беше той, си личеше, че е недоволен. Мъжът изглеждаше достатъчно силен да ме разкъса като пакет цигари. Не биваше да ме заварва тук.
Проправих си път назад през лабиринта от мебели с опънати нерви. На два пъти се стреснах от някакво движение наблизо, но установих, че е собственото ми отражение в едно непокрито огледало.
Мъжът вече отваряше вратата, когато стигнах до заграждението пред вратичката за петела. Измъкнах се навън — слава Богу, че бях боса, а подът бе покрит със слама, — приведох се на четири крака, после легнах по корем и започнах да пълзя през тесния проход навън.
Петелът се спусна върху мен като шампион по борба. Докато пълзях, се опитвах да предпазя лице с ръцете си, но клюнът на птицата беше остър като бръснач. Преди да измина и половината път, китките ми вече кървяха.
Покатерих се по телената мрежа, а петелът се хвърляше неуморно към краката ми. Нямах време дори да усетя как мрежата се врязва в пръстите ми. Стигнах до върха, прехвърлих се през дървената летва и скочих тежко на земята.
— Кой е там? — Гласът на мъжа в гаража звучеше сякаш е на не повече от два-три метра от мен. Но освен ако не легнеше по корем и не пропълзеше, нямаше как да ме проследи — нямаше дори да ме види във външното заграждение.
Щеше да се наложи да се върне до колата си и после да заобиколи гаража по пътеката.
