Чух стъпките му да се отдалечават по дървения под.
Отново тръгнах на прибежки покрай разнебитената ограда, но изведнъж се сетих, че съм си забравила обувките и чорапите!
Върнах се да ги взема вече задъхана и с болка в гърдите при всяко вдишване. Отново минах покрай оградата и се спотаих зад плета, където бях оставила Гладис.
Тъкмо навреме. Притихнах зад живия плет — опитвах се дори да не дишам, — когато двуногият булдог мина тромаво покрай мен.
— Кой е там? — попита той отново и чух как петелът се хвърля към мрежата с диво кудкудякане.
След няколко груби ругатни преследвачът ми изчезна. Не се осмелявам да предам точните му думи, но ще ги помня за деня, в който ще ми се наложи да ги използвам.
Изчаках минутка-две за всеки случай, изкарах Гладис иззад плета и потеглих към къщи.
Докато карах, се стараех да си придам вид на възпитано английско момиче, излязло да се повози с колелото си на чист въздух.
Но малко се съмнявах, че ще заблудя някого: ръцете и лицето ми бяха мръсни, китките и глезените — окървавени, коленете — издрани, а дрехите ми ставаха само за боклука.
Татко нямаше да се зарадва.
Ами ако в мое отсъствие са открили Порцелан в стаята ми? Ами ако тя се е събудила и е слязла на долния етаж? Или е влязла в кабинета на татко!
Макар досега да не се бях свивала ужасено на велосипед, сега го направих.
— Хванах я да се промъква вътре през един от прозорците на картинната галерия — каза Фели. — Като долна крадла. Представяш ли си? Отидох да разгледам портрета на Аякс от Магс и…
Магс беше пасторален художник, живял в околностите на Бишъпс Лейси в началото на XIX век, а Аякс беше кон, който един от предците ми, Флоризел де Лус, решил неочаквано да купи. Аякс възнаградил собственика си, като спечелил достатъчно надбягвания, че Флоризел да победи на изборите за общинския съвет.
— Благодаря ти, Офелия — отвърна татко.
Фели сведе скромно очи и излезе елегантно през вратата, където щеше да седне на стол в коридора и да подслушва удобно настанена как ми се карат.
— Знаеш ли кой ден е днес, Флавия? — започна татко.
— Неделя — отвърнах без колебание, макар вчерашният панаир в „Свети Танкред“ да ми се струваше отминал преди цяла вечност.
— Точно така. И какво правим в неделя, откакто се помним?
— Ходим на църква — отвърнах като дресиран папагал.
Църковната служба! Съвсем бях забравила.
— Реших тази сутрин да те оставя да се наспиш, за да се възстановиш от неприятната история при Стобора. Но преди да се усетя, на вратата се появява полицай и те търси за снемане на отпечатъци. А сега ми съобщават, че на моравата Трафалгар има труп, а ти обикаляш селото и задаваш неуместни въпроси.
— Госпожица Маунтджой ли? — осмелих се да попитам.
Говори малко, научи много. Това щеше да е мотото ми за този месец. Трябваше да си го запиша в тетрадката.
Но я чакай! Как би могла госпожица Маунтджой да знае за трупа на моравата? Освен ако…
— Да, госпожица Маунтджой — потвърди татко. — Позвъни по телефона, за да попита дали си се прибрала жива и здрава.
Тази стара харпия! Сигурно е станала от дивана и е проследила измежду клоните на върбата сблъсъка ми с петела и двуногия булдог.
— Колко мило от нейна страна — казах аз. — Непременно трябва да й изпратя благодарствена картичка.
Щях да й изпратя картичка и още как. Само че щеше да е асо пика, изпратено анонимно от някое съседно село. Филип Одел, детективът от радиопиесите, веднъж разследваше подобен случай, а историята беше страхотна — едно от най-вълнуващите му приключения.
— И роклята ти! — продължи татко. — Какво си направила с роклята си?
Роклята ми ли? Нима госпожица Маунтджой не му бе описала подробно всичко, което е видяла?
Чакай малко! Може би в крайна сметка не беше изпяла всичко. Имаше вероятност татко да не знае за случилото се в гаража.
„Бог да ви поживи, госпожице Маунтджой!“, помислих си аз. „Дано живеете вечно сред светците и мъчениците, които са отказали да издадат къде са заровени църковните ценности.“
Ала нима татко нямаше да каже нищо за раните и охлузванията ми?
Очевидно не.
И в този миг ми се струва, че започнах да осъзнавам — наистина да осъзнавам, — че има неща, за които никога не се говори в изискана компания по никакъв повод; че синята кръв тежи повече от червената; че маниерите, впечатлението, което правиш, и въздържането от емоции са по-важни дори от самия живот.
— Флавия — повтори татко, за да не закърши ръце, — зададох ти въпрос. Какво се е случило с роклята ти?
Погледнах надолу, сякаш чак сега видях, че дрехата е съсипана.
— Роклята ми ли? — пригладих полите, за да привлека внимание върху окървавените си китки и колене. — О, съжалявам, татко. Нищо ми няма. Паднах с колелото. Липса на късмет, но веднага отивам да се измия и преоблека. След минутка ще съм като нова.
Острият ми слух долови подло кискане в коридора.
Ще ми се обаче да мисля, че онова, което видях в очите на татко, беше гордост.
Порцелан спеше като пън. Напразно се бях тревожила.
