Погледах я как лежи на леглото ми в същата поза, в която я бях оставила. Тъмните кръгове под очите й като че ли бяха изсветлели, а дишането й бе едва доловимо.
Две секунди по-късно последва внезапно движение и се оказах прикована към леглото с палците на Порцелан, притиснали трахеята ми.
— Демон! — стори ми се, че изсъска тя.
Борех се да се освободя, но не можех да помръдна. Пред очите ми избухваха ярки звезди, докато посягах безпомощно към ръцете й. Не ми достигаше кислород. Опитах се да се дръпна.
Но не можех да се меря с нея. Тя беше по-голяма и по-силна от мен и вече усещах как движенията ми стават мудни и не ме е грижа. Колко лесно би било да се предам…
Не!
Спрях да се боря и стиснах носа й с палец и показалец. С последните ми останали сили го извих силно.
— Флавия!
Изглеждаше изненадана да ме види — сякаш сме стари приятелки, срещнали се неочаквано пред картина на Вермеер в Националната галерия.
Отдръпна ръце от гърлото ми, но аз още не можех да си поема въздух. Изтърколих се от леглото на пода, обхваната от пристъп на кашлица.
— Какво правиш? — попита объркано тя.
— А ти какво правиш? — отвърнах задавено аз. — Смаза ми трахеята!
— О, Боже, ужас! Съжалявам, Флавия, наистина. Сънувах, че съм във фургона на Фенела и над мен се надвеси някакъв ужасяващ… звяр! Мисля, че беше…
— Да?
Тя извърна очи.
— Съжалявам… Не мога да ти кажа.
— Няма да казвам на никого. Обещавам.
— Не, не бива.
— Добре тогава. Не ми казвай. Всъщност, ти забранявам да ми казваш.
— Флавия…
— Не — отсякох искрено. — Не искам да знам. Да си говорим за нещо друго.
Знаех, че ако изчакам, онова, което криеше Порцелан, щеше да се излее от устата й като смляно месо от месомелачката на госпожа Малит.
Което ми напомни, че не съм яла от цяла вечност.
— Гладна ли си? — попитах я.
— Като вълк. Сигурно си чула как ми къркори стомахът.
Не бях, но се направих, че съм чула и кимнах мъдро.
— Стой тук. Аз ще донеса нещо от кухнята.
Десет минути по-късно се върнах с купа храна, задигната от килера.
— Ела с мен в другата стая.
Порцелан зяпна с ококорени очи, когато влязохме в лабораторията.
— Какво е това? Позволено ли е да влизаме тук?
— Разбира се. Тук провеждам експериментите си.
— Магии ли правиш? — попита тя, вперила поглед в стъклениците.
— Да, нещо като магия е. Вземи това…
Порцелан подскочи при изпукването на клечката кибрит, която поднесох към спиртната лампа.
— Сложи ги над огъня — казах й и й подадох две наденички и една никелирана щипка за колби. — Не толкова ниско. Изключително горещо е.
Счупих шест яйца във ваничка от боросиликатно стъкло и ги разбърках със стъклена бъркалка над друга спиртна лампа. Почти веднага лабораторията се изпълни с апетитен аромат.
— А сега да препечем филийките. Можеш да поставяш по две едновременно. Хвани ги заедно с щипката, опечи ги от двете страни, а после ги обърни.
По необходимост се бях превърнала в доста сръчен лабораторен готвач. Неотдавна, когато татко ме изпрати наказана в стаята ми, дори си приготвих пудинг със сушени плодове, като разтопих маста в широка стъкленица. И тъй като водата завира едва при 100° С, докато найлонът се топи чак като се загрее до 213°С, потвърдих теорията си, че от някой от безценните найлонови чорапи на Фели ще стане чудесна торбичка за пудинг.
Ако има нещо по-вкусно от наденичка, опечена на открития огън на спиртна лампа, не мога да си представя какво е то — освен може би усещането да я ядеш с ръце и да оставиш мазнината да се стича по пръстите ти. С Порцелан нагънахме храната като канибали след мисионерски пост и не след дълго от пиршеството останаха само трохи.
Докато две чаши вода завираха в стъклена колба, свалих от лавицата с подредени по азбучен ред аптекарски шишенца, измежду арсеника и цианида, буркан с
— Не се тревожи — казах на Порцелан. — Това е просто чай.
Настъпи тишина, както между двама души, които тепърва се опознават: все още не топла и приятелска, но не и студена и предпазлива.
— Как ли е баба ти? — рекох най-накрая. — Или по-скоро трябва да я наричам Фенела.
— Сигурно е добре. Тя е твърда бабка.
— Издръжлива, искаш да кажеш.
Отговорът й ме изненада.
— Искам да кажа твърда.
Порцелан нарочно пусна епруветката, с която си играеше, и я проследи с поглед как се разбива на пода.
— Но няма да се счупи — каза тя.
Не бях съгласна, ала си замълчах. Порцелан не беше видяла баба си, просната в локва кръв.
— Животът може да те убие, но само ако му позволиш. Така ми казваше баба.
— Сигурно много си я обичала — предположих, но още докато изричах думите, осъзнах, че звучат така, сякаш Фенела е мъртва.
— Да, понякога много — отвърна замислено Порцелан. — А понякога никак.
Явно видя удивеното ми изражение.
— Обичта не е като голяма река, която тече в една посока до безкрай, а ако мислиш, че е така, си голяма глупачка. Реката може да се свие до съвсем малко ручейче…
— Или да пресъхне изцяло — добавих аз.
Тя не отвърна.
